И все пак Стефан не изпита никакво удовлетворение от смъртта на петимата. Беше виждал толкова убийства в живота си, че го отблъскваше даже изтребването на виновниците в името на невинните, даже убиването в служба на справедливостта.
Сложи пистолета на един лабораторен плот, свали автомата от рамото и също го остави настрана.
От джоба на джинсите извади жица с дължина около една педя, за да закрепи отворената бутилка. Излезе в коридора и я сложи по средата. След няколко минути газът щеше да се разпространи из цялата сграда през стълбищата, асансьорните шахти и отдушниците.
С изненада забеляза, че само дежурните лампи осветяваха коридора и другите лаборатории на етажа изглеждаха празни. Стефан остави газа да изтича, върна се до пулта за програмиране в главната лаборатория и погледна датата и часа на завръщането с колана на Хайнрих Кокошка. Беше девет часа и единадесет минути вечерта на шестнадесети март.
Това беше невероятен късмет. Стефан очакваше да се върне в института по такова време, когато повечето служители ще са в института — някои почваха работа още в шест часа сутринта, други оставаха чак в осем вечерта. В такъв случай поне стотина тела щяха да се търкалят из четириетажната сграда. При откриването им щеше да се разбере, че само Стефан Кригер с помощта на колана на Кокошка е проникнал от бъдещето през вратата на института и всичко наоколо е негово дело. Щяха да се досетят, че не е дошъл просто да избие заварените в института сътрудници, че се е подготвил за нещо друго и щяха да започнат основно проучване, за да разкрият замисъла и да противодействат на нанесените загуби. Но сега…, ако сградата беше наистина почти безлюдна, той можеше да се справи с малкото трупове по такъв начин, че да прикрие присъствието си и да насочи всички подозрения към мъртвите.
След пет минути бутилката „Вексън“ се изпразни. Газът беше плъзнал навсякъде из сградата, с изключение на помещенията на охраната до предния и задния вход, защото те имаха отделна вентилационна система. Стефан мина от етаж на етаж, от стая в стая, търсеше още жертви. Единствените, които откри, лежаха в мазето — това бяха животните, първите пътешественици във времето. Жалната гледка на техните трупове го натъжи поне толкова, колкото видът на петимата обгазени, ако не и повече.
Стефан се върна в главната лаборатория, взе пет от специалните колани от един бял шкаф и ги закопча на труповете върху дрехите. Бързо програмира наново вратата, за да изпрати телата приблизително на шест милиарда години напред в бъдещето. Някъде беше чел, че след шест милиарда години слънцето ще се превърне в нова звезда или ще е загинало, а му се искаше да отпрати петте тела там, където нямаше да има жива душа да ги забележи или да използва коланите за връщане през вратата.
Справянето с мъртвите в тихата, пуста сграда беше много зловещо преживяване. Неведнъж Стефан замръзваше на място, убеден, че е чул прокрадващи се стъпки. Няколко пъти дори спираше заниманията си и тръгваше да открие източника на въображаемия звук, но не намери нищо. Веднъж погледна единия от труповете зад себе си, почти сигурен, че безжизненото тяло е почнало да се надига и лекото драскане, което сякаш бе дочул, идваше от студената му ръка, протегната да се вкопчи в машината, за да се опре и да се изправи. Чак тогава Стефан разбра колко е увреден от гледането на толкова много смърт в продължение на години наред.
Довлече вонящите трупове при вратата един по един, натика ги до точката на пренасяне и ги избута през силовото поле. Те тупваха през невидимия вход във времето и изчезваха. Някъде в невъобразимо далечното бъдеще щяха да се появят отново или на отдавна студена и мъртва земя, лишена даже от растителност и насекоми, или в празното безвъздушно пространство на мястото на погълнатата от избухналото слънце планета.
Стефан много внимаваше да не престъпи чертата на пренасянето. Ако се прехвърлеше неочаквано във вакуума на открития космос след шест милиарда години, щеше да загине още преди да успее да натисне копчето на колана и да се върне в лабораторията.
Работата по махането на труповете и разчистването на всички следи от мръсотията около убийството го умори. За щастие от нервнопаралитичния газ нямаше никакви видими остатъци. Не се наложи да изтрива всички повърхности в института. Простреляното рамо пулсираше болезнено, както в първите дни след раняването.