Но поне хитро бе заличил следите. На сутринта щеше да изглежда като че ли Кокошка, Хьопнер, Айке, Шмаузер и двамата гестаповци са повярвали в обречеността на Третия Райх и са избягали в бъдещето, за да намерят мир и изобилие.
Спомни си за животните в мазето. Ако ги оставеше в клетките, щяха да направят изследвания, за да проучат причините за смъртта и вероятно резултатите щяха да хвърлят сянка на съмнение върху теорията, че Кокошка и останалите са избягали през вратата. И отново подозренията щяха да паднат първо върху Стефан Кригер. По-добре беше животните да изчезнат. Това щеше да е загадка, но нямаше да насочва пряко към института, както състоянието на труповете.
Парещата, пулсираща болка в рамото ставаше все по-остра, докато вземаше чисти лабораторни престилки за погребални савани и връзваше с връв на вързопи по няколко животни. Изпрати ги на шест милиарда години напред в бъдещето без колани. Донесе от коридора празната бутилка от газа и също я отправи в другия край на времето.
Най-сетне беше готов за двете решаващи пътувания, за които се надяваше, че ще доведат до пълната разруха на института и сигурното поражение на нацистка Германия. Пак отиде до пулта за управление на вратата и извади от задния джоб на джинсите сгънато листче, което съдържаше резултатите от многодневните изчисления, направени от него и Лора на персоналния компютър „Ай Би Ем“ в къщата в Палм Спрингз.
Ако би могъл да се върне от 1989 година с достатъчно взривни материали, за да превърне института в димящи развалини, той щеше да свърши работата сам, веднага, на място. Но освен тежката бутилка „Вексън“, раницата с шестте книги, пистолета и автомата, нямаше да може да носи повече от четиридесет-петдесет фунта пластични експлозиви, а такова количество не беше достатъчно. Поставеният от него взрив на тавана и в мазето беше махнат от Кокошка преди няколко дни според местното време. Би могъл да се върне от 1989 година с няколко туби бензин и да се опита да изгори сградата до основи, но много научни документи бяха заключени в огнеупорни шкафове, до които даже той нямаше достъп и само една опустошителна експлозия можеше да ги разбие и да предаде съдържанието им на огъня. Вече не можеше да унищожи института сам. Но знаеше кой е в състояние да му помогне.
Като гледаше получените с помощта на компютъра числа, Стефан препрограмира вратата, за да го отведе на три дена и половина в бъдещето спрямо вечерта на шестнадесети март. Географски щеше да пристигне на британска земя, в сърцето на обширни подземни убежища под правителствената сграда на парка Сейнт Джеймз до Сториз Гейт, където бяха построени противовъздушни канцеларии и жилища за министър-председателя и други официални лица по време на „светкавичната война“ и където все още се намираше Военния кабинет. По-конкретно, Стефан се надяваше да пристигне в една определена заседателна зала в седем часа и тридесет минути сутринта. За пътуване с такава точност единствено знанията и компютрите от 1989 година можеха да позволят сложните изчисления за определяне на необходимите координати в пространството и времето.
Без никакво оръжие, само с раницата с книгите, Стефан влезе през вратата, мина точката на пренасяне и се материализира в ъгъла на заседателна зала с нисък таван, в центъра, на която стоеше голяма маса, заобиколена от дванадесет стола. Десет от столовете бяха празни. Имаше само двама души. Единият беше секретар в британска военна униформа, с писалка в едната ръка и бележник в другата. Вторият човек, който диктуваше спешно послание, беше Уинстън Чърчил.
16.
Приведен зад „Тойотата“, Клитман си помисли, че ако бяха маскирани като циркови клоуни, едва ли щяха да са по-неподходящо облечени за сегашната задача. Пустинята наоколо беше главно в бяло и бежово, бледорозово и прасковено, с оскъдна растителност и съвсем малки скални образувания с достатъчно големи размери да послужат за укритие. В черните костюми, тръгнали да заобикалят в гръб жената, щяха да се открояват като хлебарки върху сватбена торта.
Хубач, който стоеше близо до предната част на „Тойотата“ и стреляше с автомата на къси откоси срещу „Бюика“, отпусна оръжието. — Мина към предницата на колата заедно с момчето, не се вижда.
— Местните власти скоро ще се появят — каза Брахер и погледна на запад към щатско шосе 111, после на югоизток в посока на патрулната кола, която бяха блъснали от шосето преди четири мили.