— Да, разбирам. Но вие трябва да издадете такава заповед, сър. В този район и то през следващите няколко дни трябва да се изсипят повече тонове взрив, отколкото на което и да е друго място в европейския театър на бойните действия през цялата война. От института трябва да остане само прах. Министър-председателят помълча минута-две, замислено загледан в тънката, синкава струйка дим от пурата. Накрая каза:
— Налага се да се консултирам с моите съветници, разбира се, но смятам, че можем да подготвим и проведем бомбардировката най-рано след два дни, на двадесет и втори, а може би чак на двадесет и трети.
— Струва ми се, че това е достатъчно рано — каза Стефан с голямо облекчение. — Но не по-късно. За Бога, сър, не по-късно.
18.
Жената беше приклекнала до бронята на „Бюика“ откъм страната на шофьора и наблюдаваше пустинята северно от своята позиция, а Клитман я гледаше иззад купчина мескити и тръни. Тя не го виждаше. Когато се премести до другата броня и се обърна с гръб към Клитман, той веднага се изправи и затича приведен към следващото укритие — обрулена от ветровете скала, по-тясна от собствените му размери.
Лейтенантът проклинаше наум мокасините „Бали“, с които беше обут, защото подметките бяха прекалено хлъзгави за подобни действие. Сега вече изглеждаше глупаво да дойдат с мисията да убиват, облечени като млади преуспяващи бизнесмени или баптистки свещеници. Поне слънчевите очила „Рей Бан“ бяха полезни. Яркото слънце блестеше от всеки камък и всяка дюна: без очила нямаше да вижда напред така ясно, със сигурност щеше да стъпи накриво и да падне няколко пъти.
Тъкмо щеше да се засили към следващото прикритие, когато чу жената да стреля в другата посока. После долетя писък — толкова пронизителен и виещ, че не приличаше на човешки звук, а по-скоро на диво животно, заклещено в лапите на друг звяр, но все още живо.
Разтреперан, Клитман се скри в дълга, тясна пукнатина в скалната повърхност, където жената не можеше да го забележи. Припълзя по корем до ъгъла и се притаи като дишаше тежко. Вдигна глава да изравни височината на погледа със земята и забеляза, че е на петнайсетина ярда точно на север от задната врата на „Бюика“. Ако успееше да се придвижи само няколко ярда по на изток, щеше да попадне точно зад жената, в идеална позиция да я покоси.
Писъкът утихна.
Лора предположи, че вторият човек на юг от нея ще се задържи притиснат до земята за известно време, защото ще е уплашен от смъртта на своя партньор и пак се премести до другата предна броня. Пътем каза на Крис:
— Две минутки, детето ми. Най-много две минутки.
Притисна се в ъгъла на колата и огледа северния фланг. Пустинята изглеждаше безлюдна. Вятърът бе затихнал и даже тръните не помръдваха.
Ако бяха само трима, положително нямаше да оставят един до „Тойотата“, а другите двама да се опитват да я заобиколят от една и съща посока. Ако бяха само трима, двамата от южната и страна щяха да се разделят и единият щеше да тръгне на север. Значи имаше четвърти, може би дори пети човек, някъде там сред скалите, пясъците и пустинната растителност на северозапад от „Бюика“. Но къде?
19.
Стефан благодари на министър-председателя и стана да си ходи. Чърчил посочи книгите на масата и каза:
— Не бих искал да ги забравите. Ако ги оставите, изкушението да плагиатствам от самия себе си ще е твърде голямо.
— Това е черта на характера — отговори Стефан, — да не пожелаете да ви ги оставя точно заради това.
— Глупости! — Чърчил сложи пурата в един пепелник и се изправи. — Ако сега се сдобия с вече написаните книги, няма да се задоволя с публикуването им този вид. Несъмнено ще намеря откъси, които се нуждаят от подобрение и ще прекарам следвоенните години, погълнат от безкрайни занимания с тях. И накрая, като ги завърша и публикувам, ще се окаже, че съм унищожил точно тези елементи, които са ги превърнали в класика за вашето бъдеще.
Стефан се засмя.
— Говоря сериозно — увери го Чърчил. — Казахте ми, че моята история ще е най-меродавната. За мен тази предварителна информация е напълно достатъчна. Ще я напиша както съм я написал, ако мога така да се изразя и няма да рискувам да гадая казаното от самия мене.
— Може би това е най-мъдро — съгласи се Стефан. Той заприбира шестте книги в раницата, Чърчил стоеше прав с ръце зад гърба и се полюшваше леко на пръсти.
— Толкова много неща искам да ви питам за бъдещето, за чието оформяне помагам. Неща, които ме интересуват повече от успеха на писателското поприще.
— Наистина трябва да вървя, сър, но…