— Да, зная — каза министър-председателят. — Няма да ви задържам. Но ми кажете поне едно нещо. Любопитството ми изгаря. Да видим… например какво ще стане със Съветите след войната?
Стефан се поколеба, затвори раницата и отговори:
— Господин министър-председател, за съжаление трябва да ви кажа, че Съветите ще станат много по-могъщи от Великобритания и само Съединените щати ще им съперничат.
За пръв път Чърчил изглеждаше изненадан:
— Тяхната ужасна система фактически ще доведе до икономически успех и благоденствие?
— Не, не. Тяхната система ще доведе до икономическа разруха, но ще създаде грамадна военна сила. Съветите безпощадно ще милитаризират цялото общество и ще премахнат всички дисиденти. Твърди се, че концлагерите им могат да се сравняват с тези на Райха.
Изражението на министър-председателя остана непроницаемо, но той не успя да прикрие тревогата в погледа:
— И все пак сега са наши съюзници.
— Да, сър. И без тях може би войната срещу Райха нямаше да бъде спечелена.
— О-о, щеше — възрази уверено Чърчил, — само че не толкова бързо. Той въздъхна:
— Казват, че политиката събира странни двойки в леглото, но военните съюзи правят още по-странни комбинации.
Стефан беше готов за отпътуване. Стиснаха си ръцете.
— Вашият институт ще бъде превърнат в отломки, трески, прах и пепел — обеща министър-председателят. — Имате моята дума.
— Не ми трябват гаранции — каза Стефан.
Той бръкна под ризата и натисна три пъти копчето, което задействаше връзката на колана с вратата. Още в същия миг се озова в института в Берлин. Излезе от цилиндричното устройство и се върна при пулта за управление на вратата. Бяха минали точно единадесет минути, откакто бе отпътувал към противовъздушните подземия под Лондон.
Рамото още го болеше, но не повече от преди. Все пак от неумолимото пулсиране постепенно го обземаше умора и той седна за малко на стола пред пулта да си почине.
После с цифрите, получени от компютъра през 1989 година програмира вратата за предпоследното си пътуване. Този път щеше да отиде с пет дена напред в бъдещето, в единадесет часа вечерта в двадесет и първи март в друго противовъздушно подземно скривалище — не в Лондон, а в Берлин. Когато вратата беше подготвена, Стефан влезе вътре. Този път не взе шесттомната история на Чърчил. При пресичането на точката на пренасяне през вратата познатият неприятен гъдел премина от кожата навътре към плътта чак до костния мозък, после по обратния път до кожата.
Подземието без прозорци, в което пристигна Стефан, се осветяваше от една-единствена лампа на писалището в ъгъла и за миг от пропукващата светлина при появяването му. В странния блясък ясно се очертаваше Хитлер.
20.
Една минута.
Лора и Крис се притискаха до „Бюика“. Без да помръдва, Лора погледна първо на юг, където знаеше, че се крие един човек и после на север, където подозираше, че лежат укрити други врагове.
Пустинята бе обхваната от неестествено спокойствие. Безветреният ден напомняше бездиханен труп. Слънцето, така обливаше сухата равнина, че земята изглеждаше по-малко потънала в светлина от небето. Някъде в далечината яркото небе се сливаше с ярката земя почти без разграничителна линия — хоризонтът всъщност бе изчезнал. Температурата беше не повече от двайсет и пет градуса, но всичко, всеки храст, всяка скала и дюна, всяко стръкче изглеждаха запоени от горещината. Една минута.
Сигурно оставаше не повече от минута до връщането на Стефан от 1944 година и той щеше много да помогне не само защото носеше автомат „Узи“, но и защото беше нейният пазител. Нейният пазител. Лора вече знаеше какъв е неговият произход, разбираше, че не е свръхестествен и все пак в известен смисъл за нея той оставаше приказен, способен да прави чудеса. Никакво движение на юг. Никакво движение на север.
— Те идват — каза Крис.
— Ще се оправим, миличък — тихо отвърна Лора. Сърцето и обаче лудо биеше от страх и в същото време я болеше от предусещана загуба, сякаш подсъзнателно долавяше, че нейният син, единственото дете, което би могла да има, детето, което изобщо не е трябвало да се ражда, вече го няма и то не защото не умееше да го защитава, а защото съдбата не допускаше да бъде измамена.
Не, по дяволите, не. Този път щеше да победи предопределеното. Щеше да опази детето си. Нямаше да го загуби както загуби през годините толкова много хора, които обичаше. Той беше неин. Той не принадлежеше на съдбата. Не принадлежеше на предопределеното. Беше неин. Той беше неин.
— Ще се оправим, миличък.
Само половин минута. Внезапно на юг нещо се раздвижи.