Тя пак се скри зад ъгъла, грабна бутилката с нервнопаралитичния газ и се обърна към Крис:
— Хайде. Да изчезваме.
Затичаха по разклонението, търсеха нова посока в лабиринта и чуха как синьото небе се раздра от светкавици и гръмотевици.
— Господин Кригер! — извика Крис.
Стефан се върна в пустинята седем минути след първото тръгване за срещите с Чърчил и Хитлер през 1944 година, само две минути след връщането, когато видя мъртвите Лора и Крис в ръцете на въоръжените есесовци. Този път нямаше трупове, само „Бюикът“ и надупчената от куршумите „Тойота“ в друго положение.
Със смелата надежда, че планът е успял, Стефан забърза към дерето и затича покрай ръба. Търсеше някого, който и да е, приятел или враг. Скоро забеляза трите трупа на дъното на канала на тридесет стъпки надолу.
Трябваше да има четвърти. Нито една есесовска група не се състоеше само от трима. Някъде в зигзагообразната мрежа канали, които прорязваха пустинята като разклонена светкавица, Лора бягаше от последния.
По склона на дерето Стефан забеляза отвесен улей, който видимо бе използван. Той свали пълната с книги раница и се плъзна към дъното. По пътя пръстта одра гърба му и в незаздравялата рана го прободе остра болка. Стигна до дъното, изправи се, но се олюля от внезапен световъртеж и гадене.
Някъде на изток в лабиринта затрака автоматично оръжие.
Лора спря съвсем в началото на друго разклонение и даде знак на Крис да мълчи.
Дишаше тежко с отворена уста и чакаше последния убиец да завие край последния ъгъл на канала, където току-що бяха минали. Въпреки меката пръст, можеха да се чуят бягащите му стъпки. Тя се показа малко, за да го застреля. Но сега човекът бе извънредно предпазлив: снишаваше се и вървеше дебнешком. Нейната стрелба издаде къде се намира, той пресече канала и се скри до същата стена, от която почваше разклонението, където стоеше Лора. Можеше да се прицели в него само ако излезеше в главния канал, а там убиецът я причакваше.
Всъщност Лора опита като рискува да привлече огъня му, но дългият откос внезапно секна след по-малко от секунда. Автоматът изплю последните десетина-дванайсет куршума и я изостави.
Клитман разбра, че автоматът и е празен. Погледна през цепнатината, в която се криеше и видя Лора да хвърля оръжието. После тя изчезна в разклонението, където го изчакваше.
Есесовецът си припомни гледката вътре в „Бюика“ горе в пустинята: тридесет и осем калибров револвер на шофьорската седалка. Предположи, че жената не е имала време да го вземе или пък го е забравила в залисията по онази странна кутия в багажника.
Тя имаше два автомата „Узи“, но и двата сега бяха негодни. Възможно ли беше да е имала два револвера и в колата да е останал само единият?
Не му се вярваше. Два автомата звучеше разумно, защото те вършеха работа на разстояние и при най-различни обстоятелства. Но ако жената не беше опитен стрелец, револверът едва ли щеше да и бъде от полза, освен от много близко разстояние, където можеше да разчита само на шест куршума, за да се справи с нападателя или да загине от ръката му. Втори револвер беше излишен.
А това означаваше, че за самоотбрана тя разполага с какво? С онази бутилка? Тя приличаше на обикновен пожарогасител. Клитман тръгна по дирите и.
Новото разклонение беше по-тясно от предишното, както пък предишното бе по-тясно от главния канал. Дълбочината му беше двадесет и пет стъпки; ширината — само десет стъпки в началото, но по-нататък ставаше по-плитка и по-тясна като пробиваше лъкатушння си път през пустинята. След стотина ярда свършваше.
В края Лора потърси изход. От двете страни скалите бяха прекалено стръмни, меки и ронливи, за да се изкатерят лесно, но стената зад нея имаше удобен наклон и бе осеяна с мескити, за които можеха да се придържат. Но Лора знаеше, че преследвачът ще ги открие още на половината път по склона и увиснали така нависоко, щяха да са много лесна мишена. Трябваше да се задържи на това място до края.
В ъгъла на голямата естествена дупка, стъпила на дъното, Лора погледна нагоре към четириъгълника синьо небе и си помисли, че сякаш се намират в дъното на огромен гроб в гробище само за великани. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел.
Лора бутна Крис зад себе си, съвсем в края на дерето. Пред себе си виждаше на четиридесет стъпки разстояние по широкия пет стъпки канал до мястото, където завиваше наляво. Преследвачът щеше да се появи на завоя след минута-две.
Тя коленичи, стисна бутилката „Вексън“. Смяташе да освободи ръчния спусък от предпазната жица. Но жицата не беше просто прехвърлена и увита около спусъка, а беше многократно омотана и после запоена. Не можеше да се развие, трябваше да се разреже, но нямаше с какво. Може би с камък. Остър, ръбест камък вероятно щеше да разкъса жицата с многобройни удари.