Стефан намери захвърлени обувки и смачкани чорапи, пълни с пясък. Преди това се беше натъкнал на чифт слънчеви очила.
Никога не бе преследвал човек, който се разсъблича по време на гонитбата. Отначало му се стори смешно. После се замисли за света, изобразен в романите на Лора Шейн, свят, където комичното и ужасът се преплитаха, свят, в който трагедията се случва насред смях, Изведнъж захвърлените обувки и чорапи го уплашиха, защото бяха смешни. Хрумна му налудничавата мисъл, че ако се изсмее, ще ускори смъртта на Лора и Крис.
Ако този път се случеше те да загинат, той нямаше да може да ги спаси пак като се върне в миналото и прати ново съобщение преди първата в стъкленицата, защото за такъв подвиг оставаше прозорец само от пет секунди, а даже с данните от „Ай Би Ем“ не можеше да разцепи косъма на две.
Отпечатъците от боси стъпки в прахта водеха към устието на ново разклонение. Болката в незаздравялото рамо караше Стефан да се изпотява и да му се вие свят, но той вървеше по следата както Робинзон Крузо беше следил Петкан, но с повече страх.
С растящо отчаяние Лора гледаше как нацисткия убиец приближава през сенките по издълбания коридор в земята. Автоматът му бе насочен към нея, но по някаква причина той не стреля веднага. Тя използва тази необяснима отсрочка да стърже безразсъдно жицата около дръжката на бутилката „Вексън“.
Дори при тези обстоятелства Лора продължаваше да се надява главно защото преди миг се сети за няколко реда от един от своите романи: „В трагедията и отчаянието, когато сякаш се е спуснала безкрайна нощ, може да се намери надежда в мисълта, че спътник на нощта не е друга нощ, че спътник на нощта е денят, че мракът винаги отстъпва пред светлината, че смъртта управлява само половината от сътворението, другата половина управлява животът“. Вече само на двайсет стъпки убиецът извика:
— Къде е момчето? Момчето. Къде е момчето?
Лора усещаше Крис зад гърба си, свит в сенките между нея и стената на задънения край. Замисли се дали тялото и ще го защити от куршумите и след като я убие този човек няма ли да си тръгне, без да разбере, че Крис е оцелял в тъмната пролука зад гърба и.
Часовниковият механизъм на цилиндричната бутилка тракаше. Отворът избълва нервнопаралитичен газ с тежка кайсиева миризма и отвратителен вкус на лимонов сок, примесен с прокиснало мляко.
Клитман не виждаше какво излиза от бутилката, но чу звука: беше като змийско съскане.
Миг по-късно му се стори, че някой бръква във вътрешностите му, стисва стомаха в зловеща хватка и го откъсва. Той се преви на две и повърна конвулсивно на земята и по босите си крака. С болезнено проблясване, което го озари зад очите, нещо като че избухна в ноздрите и от носа му бликна кръв. Падна на дъното на дерето и инстинктивно натисна спусъка на автомата. Съзнаваше, че умира и губи контрол над тялото си, но се опита с последния автоматичен откос да я отнесе заедно с него.
Скоро след като влезе в най-тясното разклонение, където му се стори, че стените се събират над главата, вместо полегато да се издигат към небето, както в другите разклонения, Стефан чу продължително тракане на автомат съвсем наблизо и забърза напред. Непрекъснато се спъваше и блъскаше в стените от пръст, но вървеше по криволичещия коридор към задънения край, където видя есесовския офицер, мъртъв от отравяне с „Вексън“.
Зад трупа седеше Лора с разтворени крака, стиснала с окървавените си ръце бутилката от нервнопаралитичния газ. Главата и висеше отпусната, брадичката опираше до гърдите. Изглеждаше изтощена и безжизнена като парцалена кукла.
— Лора, не! — извика Стефан с неузнаваем дори за себе си глас. — Не, не!
Тя вдигна глава, премигна, потръпна и най-сетне слабо се усмихна. Жива!
— Крис — каза той като прекрачи през трупа на есесовеца. — Къде е Крис?
Лора остави все още съскащата бутилка и се отмести встрани. Крис надникна от тъмната ниша зад нея и попита:
— Господин Кригер, добре ли сте? Изглеждате ужасно. Извинявай, мамо, но е така.
За пръв път след най-малко двайсет години или шейсет и пет години, ако се брояха пропуснатите при скока, който бе направил, когато дойде да живее с Лора в нейното време, Стефан Кригер заплака. Изненада се от сълзите си, защото смяташе, че животът в Третия Райх е унищожил завинаги способността му да плаче за някого или нещо. Още по-изненадващо беше, че тези първи сълзи от толкова десетилетия насам бяха сълзи на радост.