За разлика от Джейсън, Телма, Лора и Крис, Стефан беше човек извън времето. За него сегашната епоха не беше отсъденият от съдбата дом. Годините след световните войни бяха неговото бъдеще, а за останалите бяха минало. Затова той помнеше както някогашното бъдеще, така и бъдещето, което го бе изместило. Но те имаха спомени само от този свят, в който нямаше враждуващи велики сили, в който нямаше огромни ядрени арсенали в очакване на команда, в който демокрацията процъфтяваше дори в Русия, където имаше благоденствие и мир. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Но за щастие понякога не успява.
Лора и Телма останаха в люлеещи се столове на верандата и наблюдаваха как мъжете стигат до морето, завиват на север по плажа и изчезват от погледа.
— Щастлива ли си с него, Шейн?
— Той е меланхоличен.
— Но е прекрасен.
— Никога няма да е Дани.
— Дани го няма.
Лора кимна. Залюляха се на столовете.
— Казва, че съм го спасила — каза Лора.
— Както се възстановяват купони за хранителни продукти. Накрая Лора призна:
— Обичам го.
— Знам — отговори Телма.
— Никога не съм допускала, че мога… отново. Искам да кажа, да обичам мъж по този начин.
— Какъв е този начин, Шейн? Да не говориш за някоя откачена поза? Вървиш към средна възраст, Шейн, не след дълго ще станеш на четиридесет, не е ли време да промениш насоката на либидото си?
— Непоправима си.
— Старая се.
— А ти, Телма? Щастлива ли си?
Телма потупа издутия си корем. Беше бременна в седмия месец.
— Много съм щастлива, Шейн. Казах ли ти? Може да са близнаци.
— Каза ми.
— Близнаци! — повтори Телма, сякаш стресната от перспективата. — Помисли колко би се радвала Рути. Близнаци.
„Съдбата се бори да възстанови предопределения модел“, помисли Лора. И за щастие понякога успява.
Поседяха известно време в задушевно мълчание, вдишваха здравословния морски въздух и слушаха нежните въздишки на вятъра в боровете и кипарис Монтърей. След малко Телма каза:
— Помниш ли като дойдох при тебе в планината и ти се упражняваше в стрелба в задния двор?
— Помня.
— Стреляше по човешки силуети. Зъбеше се, предизвикваше целия свят, криеше оръжие навсякъде. Тогава ми каза, че цял живот си понасяла това, което съдбата ти е подхвърляла, но ще спреш просто да търпиш и ще се бориш, за да се защитиш. Беше много ядосана тогава, Шейн, много зла.
— Да.
— Сега знам, че още можеше да търпиш. Знам също, че още можеш да се бориш. Светът продължава да е изпълнен със смърт и трагедии. Въпреки всичко вече не си зла.
— Не.
— И ще ми разкриеш ли тайната?
— Извлякох третата голяма поука, това е всичко. Като дете се научих да търпя. След смъртта на Дани се научих да се боря. Сега продължавам да търпя и да се боря, но се научих също да приемам нещата. Съдбата е това, което е.
— Звучи много източно, мистично, трансцендентално и въобще това са глупости, Шейн. Боже! Съдбата е това, което е. Още малко и ще ме накараш да мърморя мантри и да съзерцавам пъпа си.
— Като си се надула от близнаците — каза Лора, — даже не можещ да си видиш пъпа.
— О, мога, ако правилно подредя огледалата.
Лора се засмя:
— Обичам те, Телма.
— Обичам те, сестричке.
Те се залюляха пак на столовете.
Долу на брега започваше приливът.