Беше пиян, а трябваше да изражда бебе и може би щеше да го повреди, което би означавало край на кариерата, крах на репутацията, но това не го интересуваше. Всъщност очакваше катастрофата с перверзен копнеж.
Обличаше палтото си, когато нощта се разтърси от нова гръмотевица. Къщата се разлюля.
Той се намръщи и погледна през прозореца до предната врата. Зад стъклото танцуваха ситни, сухи снежинки, спираха за миг, докато вятърът поеме дъх и се завъртаха отново. И преди беше чувал гръмотевици при снежна буря, но винаги в началото и, винаги глухи и отдалечени, никога толкова заплашителни.
Проблесна светкавица, после още една. Падащият сняг се освети странно от непостоянния блясък, а прозорецът за миг се превърна в огледало, където Маркуел видя собствения си измъчен образ. Последвалият гръмотевичен трясък беше най-силния до момента.
Лекарят отвори вратата и любопитно надникна в неспокойната нощ. Поривистият вятър хвърляше сняг под покрива на портата и го блъскаше в предната стена на къщата. Моравата беше покрита с прясно навалял сняг дебел три-четири пръста. Обърнатите по посока на вятъра борови клони също бяха заснежени.
Една светкавица блесна съвсем наблизо и заслепи Маркуел. Гръмотевичният грохот беше толкова мощен, сякаш извираше едновременно от небето и от земята като че ли те се разтваряха, за да възвестят Страшния съд. Две дълги, припокриващи се, ослепителни светкавици разкъсаха мрака. От всички страни подскачаха, гърчеха се и пулсираха странни силуети. Светкавиците изкривяваха сенките на парапетите, балюстрадите, дърветата, голите храсти и уличните лампи така необичайно, че познатият на Маркуел свят придобиваше характеристиките на сюрреалистична картина: неземна светлина огряваше иначе обикновените предмети по такъв начин, че формите се видоизменяха неузнаваемо, тревожно.
Объркан от заслепяващото небе, вятъра и издутите бели платна на бурята, Маркуел изведнъж се почувства пиян за пръв път тази вечер. Не можеше да установи доколко необикновените електрически явления са реални и доколко са плод на алкохолни халюцинации. Предпазливо запристъпя по хлъзгавата площадка към стъпалата, водещи до заснежената пътека и се облегна на една от колоните, протегнал шия да погледне раздираното от светкавици небе.
Няколко поредни гръмотевици разлюляха моравата и улицата пред него, сякаш се виждаха на филмова лента, заседнала в прожекционната машина. Нощта беше погълнала всички цветове: оставаха само ослепителната белота на светкавиците, беззвездното небе, искрящият бял сняг и мастилено черните потръпващи сенки. Маркуел гледаше извънредното небесно представление със страхопочитание. Небесата се разкъсаха още веднъж. Устременият към земята връх на гореща светкавица докосна желязната улична лампа само на около шейсет стъпки от Маркуел, който изкрещя от ужас. В мига на съприкосновението нощта сякаш пламна. Стъклата на лампата се пръснаха. Лекарят усети вибрациите на гръмотевицата между зъбите си. Подът на входната площадка изтрещя. Студеният въздух веднага замириса на озон и горещо желязо. Отново стана тихо, спокойно и тъмно. Маркуел преглътна ментовия бонбон. Учудени съседи наизскачаха пред вратите на къщите наоколо. Или може би бяха стояли там през цялото време, но той ги забеляза едва когато се възстанови относителното спокойствие на обикновения снеговалеж. Неколцина си проправяха пъртина, за да разгледат отблизо поразената лампа, чиято желязна конструкция се оказа полуразтопена. Те подвикваха помежду си и към Маркуел, но той не отговори. Не беше изтрезнял от ужасяващата гледка. Уплашен, че съседите ще забележат колко е пиян, той се отдръпна от стъпалата и влезе в къщата. Освен това нямаше кога да бъбри за времето. Чакаше го бременна жена, раждане.
Опитваше се да възвърне самообладанието си. Взе вълнен шал от килера, омота го около врата си и го кръстоса на гърдите. Ръцете му трепереха, пръстите бяха леко вкочанени, но успя да закопчае палтото. Борейки се със замайването, той извади галошите.
Обзе го убеждението, че нелепата светкавица има някакво особено значение за него. Знак, поличба. Глупости. Просто уискито го объркваше. Но усещането си остана, докато вървеше към гаража, отваряше вратата, изкарваше колата в задната алея и веригите на гумите проскърцваха и потракваха в снега. Насочи колата към парка и тъкмо смяташе да излезе, за да затвори гаража, когато някой заудря по стъклото откъм неговата страна. Маркуел стреснат извърна глава и забеляза наведен мъж, който го гледаше през стъклото.
Непознатият изглеждаше около тридесет и пет годишен. Чертите му бяха смели и добре оформени. Даже през отчасти замъгленото стъкло личеше, че е необикновен. Носеше флотски шинел с вдигната яка. В ледения въздух ноздрите му издишваха пара, а когато говореше, думите излитаха в бледи облачета от дъха му.