— Не, не, разбира се. За нея се грижат добре. Просто си помислих, че ще се радвате като научите, че лекуващият я лекар е тръгнал насам.
— О, да, ами… благодаря. Слушайте, мога ли да я видя, докторе?
— Все още не — отговори Ямата.
— А кога?
— Когато…, когато не е толкова зле.
— Що за отговор? Кога ще бъде това? Кога, за бога, ще излезе от това състояние? Той веднага съжали, че е избухнал. — Аз… съжалявам, докторе. Просто… просто се страхувам.
— Зная, зная.
От гаража на Маркуел можеше да се влезе направо в къщата през вътрешна врата. Те прекосиха кухнята и минаха по коридора на първия етаж като по пътя запалваха светлините. От ботушите им капеха буци топящ се сняг. Човекът с пистолета разгледа трапезарията, дневната, кабинета, стаята за прегледи и чакалнята. После каза:
— На горния етаж.
В спалнята непознатият светна една от лампите, премести плетен стол с права облегалка, който стоеше до тоалетната масичка и застана в средата на стаята.
— Докторе, моля свалете ръкавиците, палтото и шала.
Маркуел се подчини, хвърли дрехите на пода и по нареждане на човека с пистолета седна на стола. Непознатият сложи пистолета върху шкафчето и извади от джоба си навито яко въже. Бръкна под палтото и извади къс, широк нож, който очевидно държеше в ножница на колана. Наряза въжето на парчета като несъмнено възнамеряваше с тях да привърже Маркуел за стола.
Докторът се втренчи в пистолета на шкафчето и започна да пресмята шансовете си да го достигне преди непознатия. После се вгледа в зимносините му очи и осъзна, че плановете му са очевидни за противника така както простите детски хитрини са очевидни за възрастния.
Русият се усмихна сякаш искаше да каже: „Хайде, опитай се!“
Пол Маркуел искаше да живее. Той покорно притихна, докато натрапникът връзваше ръцете и краката му за плетения стол. Непознатият пристегна възлите, но не болезнено като че ли изпитваше особена загриженост за пленника си.
— Не ми се иска да се задавите. Вие сте пиян и ако ви запуша устата с парцал, може да повърнете и да се задушите. Така че ще ви се доверя до известна степен. Но ако ви хрумне да извикате за помощ, ще ви убия на място. Ясно?
— Да.
Когато човекът с пистолета произнасяше повече думи, проличаваш лек акцент, толкова слаб, че Маркуел не можеше да го определи. Замъгляваше в края някои думи, а от време на време произношението беше почти незабележимо гърлено.
Непознатият седна на крайчеца на леглото и сложи ръка върху телефона.
— Кой е номерът на околийската болница?
— Защо? — примигна Маркуел.
— По дяволите, зададох въпрос. Ако отказвате да ми дадете номера, предпочитам да го изтръгна от вас на всяка цена, отколкото да го потърся в указателя.
Маркуел смирено му каза номера.
— Кой е дежурен тази вечер?
— Доктор Калсън. Хърб Карлсън.
— Добър ли е?
— Какво искате да кажете?
— По-добър ли е като лекар от вас или и той е пияница?
— Аз не съм пияница. Имам…
— Вие сте безотговорна, изпълнена със самосъжаление алкохолна развалина и много добре знаете това. Отговорете ми, докторе — може ли да се разчита на Карлсън?
Внезапното прилошаване на Маркуел се дължеше само отчасти на прекомерната доза уиски. Другата причина беше отвращението от мисълта, предизвикана от думите на натрапника.
— Да, Хърб Карлсън е добър. Много добър лекар.
— Коя е старшата сестра тази вечер?
Маркуел се замисли за миг:
— Ела Ханлоу, мисля. Не съм сигурен. Ако не е Ела, значи е Върджиния Кийн.
Непознатият позвъни в околийската болница и каза, че се обажда от името на доктор Пол Маркуел. Попита за Ела Ханлоу.
В къщата се втурна вятърът, блъсна отворен прозорец, засвири в стрехите. Маркуел си спомни за бурята. Загледа се във виелицата зад прозореца и усети нов прилив на объркване. Вечерта беше така наситена със събития — светкавицата, загадъчния натрапник, — че изведнъж му се стори нереална. Подръпна въжетата, с които бе привързан към стола, убеден, че са част от алкохолно видение и ще се стопят без остатък, но те го държаха здраво. От усилието пак му призля. Непознатият каза по телефона:
— Сестра Ханлоу? Доктор Маркуел няма да може да дойде в болницата тази вечер. Една от пациентките му, Джанет Шейн, има тежко раждане. Хм-м… Да, разбира се. Той иска доктор Кърлсън да поеме раждането. Не, не, страхувам се, че няма да е възможно. Не, не от времето. Той е пиян. Точно така. Опасен е за пациентката. Не… толкова е пиян, че няма смисъл да му давам слушалката. Съжалявам. Доста се е пропил напоследък и се мъчи да се прикрива, но тази вечер е по зле от обикновено. Хм-м… Аз съм негов съсед. Добре. Благодаря, сестра Ханлоу. Дочуваме.