Застанала на благоразумно голямо разстояние от него, Лора просто запита:
— Защо?
— Защото… — той пристъпи от крак на крак като че ли пространството около прага му беше тясно. — Защото…
— Чакам.
Той прокара изцапаната си ръка през късо подстриганата коса, без да се замисля за мръсотията. Погледът му се отмести встрани. Стоеше втренчен в дъжда, който плющеше в двора, докато говореше:
— Как… как разбрахте, че съм аз?
— Това не е важно. Важното е, че не ви познавам, че не съм ви виждала, а вие ми пращате цяла менажерия, идвате посреднощ да оставяте жабоците на прага, разбивате колата, за да ги сложите на таблото и това продължава седмици наред. Не смятате ли, че вече е време да разбера какво значи всичко това? Без да я погледне, той се изчерви и отвърна:
— Да, разбира се, но не бях… не бях готов… мислех, че е рано.
— Трябваше да стане още миналата седмица.
— Хм-м…
— И така, казвай. Защо?
Загледан в омазнените си ръце, той се запъна:
— Ами, вижте…
— Да?
— Аз ви обичам.
Тя го погледна изумено. Най-накрая той вдигна очи към нея.
Лора възкликна:
— Вие ме обичате? Но вие даже не ме познавате. Как може да обичаш някого, когото не познаваш?
Той пак се загледа встрани, разроши косата си с изцапаната ръка и сви рамене:
— Не зная, но е така… аз… ъ-ъ… аз имам чувството, разбирате ли, че трябва да прекарам целия си живот отсега нататък с вас.
Студените дъждовни капки се стичаха от мократа и коса по врата и надолу по гърба, денят за четене в библиотеката беше провален (можеше ли да се съсредоточи върху работата след тази луда сцена?) Беше безкрайно разочарована, че тайният и обожател се оказа такъв мръсен, потен, запъващ се, непохватен тип и не можа да издържи повече:
— Слушайте, господин Пакард, не искам да ми пращате повече жабоци.
— Но аз искам да ги пращам.
— Аз пък не искам да ги получавам. Утре ще ги пратя всичките обратно. Не, още днес. Ще ги занеса в пощата още днес.
Той срещна погледа и, примигва изненадано и промълви:
— Мислех, че харесвате жабоци.
С нарастващ гняв Лора отговори:
— Наистина ги харесвам. Обичам ги. Мисля, че жабоците са най-милите създания. Даже сега ми се иска да съм жабок, но не желая вашите жабоци. Ясно?
— Хм-м.
— Не ме ядосвайте, Пакард. Може някои жени да се поддават на странната ви смесица от недодялана романтика и потен мъжки чар, но аз не съм от тях и мога да се защитя, не си мислете, че не мога. Аз съм по-издръжлива, отколкото изглеждам и съм се справяла и с по-тежки случаи от вас.
Тя се обърна, излезе изпод верандата на дъжда, влезе в колата и пое обратно към Ървин. През целия път до дома трепереше не само от влагата и студа, но и от пристъпите на гняв. Какво нахалство!
В апартамента се съблече, нахлузи ватиран пеньоар и си приготви кана кафе да предотврати настинката.
Тъкмо бе отпила първата глътка, когато телефонът иззвъня. Тя се обади от кухнята. Беше Пакард.
— Моля ви, не затваряйте, права сте, аз съм глупак за такива неща, идиот, дайте ми само една минутка да ви обясня, оправях машината за миене на съдове, когато дойдохте, затова беше цялата мръсотия, затова бях толкова потен и изцапан, трябваше сам да я измъкна изпод шкафа, хазяинът щеше да я поправи, но по официалния ред щеше да мине цяла седмица, пък на мене ми иде отръки, мога да оправя всичко, валеше дъжд, нямаше какво друго да правя, защо да не погледна машината, изобщо не ми минаваше през ума, че може да дойдете. Казвам се Даниел Пакард, но вие вече ми знаете името, на двайсет и осем години съм, служих в армията до седемдесет и трета, завърших Калифорнийския университет в Ървин само преди три години, специалност бизнес, сега работя като борсов посредник, но посещавам вечерни курсове в университета и така попаднах на вашия разказ за жабока в университетското списание, беше страхотен, много ми хареса, чудесен разказ, наистина, затова отидох в библиотеката и прерових старите броеве да намеря всичко, което сте писала и го прочетох, повечето неща са добри, страшно добри, не всички, но повечето. Така неусетно се влюбих във вас, в човека, когото познавах от написаното, защото то е толкова хубаво и истинско. Една вечер седях в библиотеката и четях един ваш разказ, не позволяват старите броеве да се изнасят от библиотеката, подвързани са, трябва да се четат там, библиотекарката мина зад мене, надвеси се и попита дали ми харесва разказа и аз и отговорих, че ми харесва, а тя каза: „Е, авторката сега е тук, ако искате да и го кажете“ и вие седяхте само на три маси от мене зад купчина книги, четяхте, мръщехте се, водехте си бележки и бяхте прекрасна. Вижте, знаех си, че имате вътрешна красота, защото разказите ви са красиви, но не ми беше хрумвало, че сте красива и външно и нямаше как да се доближа, защото винаги съм бил с вързан език и непохватен пред красиви жени, може би, защото майка ми беше красива, но студена и недостъпна, затова сега ми се струва, че всички красавици ще ме отхвърлят като майка ми, ето ви половин психо-анализ, но със сигурност щеше да ми е много по-лесно, ако бяхте грозна или поне обикновена. Заради вашия разказ реших да използвам жабоците, цялата история за тайния обожател с подаръците, за да ви умилостивя и смятах да се разкрия след третия или четвъртия жабок, честна дума, но все отлагах, сигурно, защото не исках да ме отблъснете и знаех, че това е лудост, жабок след жабок, но просто не можех да се изправя лице в лице с вас, това е. Не съм искал да ви сторя нищо лошо, изобщо не съм искал да ви притеснявам, можете ли да ми простите, моля ви, надявам се да ми простите. Той млъкна изтощен.