2.
Следобеда, като постави взрива в мазета на института, Стефан тръгна на предпоследното според неговите изчисления пътуване по Пътя на светкавицата: тайно прехвърляне в десети януари 1988 година, което не беше включено в официалния график и не беше известно на колегите му.
При пристигането му в планината Сан Бернардино валеше лек снежец, но той беше облечен подходящо — гумени ботуши, кожени ръкавици и флотски шинел. Скри се под гъстите борове, където смяташе да изчака ослепителните светкавици да помръкнат.
Погледна ръчния часовник на трепкащата небесна светлина и се сепна колко късно е пристигнал. Имаше по-малко от четиридесет минути да стигне до Лора, преди да умре. Ако той се забавеше с пристигането, нямаше да има друга възможност.
Още докато последните бели отблясъци раздираха навъсеното небе и резкият тътен на гръмотевиците отекваше по далечни върхове и била, той забързано излезе от прикритието на дърветата сред наклоненото поле, засипано със сняг до колене от предишни виелици. Снегът беше хванал коричка, която той разчупваше при всяка стъпка. Напредваше много трудно, сякаш газеше през дълбока вода. Два пъти падна, ботушите му се напълниха със сняг, бесният вятър се нахвърляше срещу него, като че ли притежаваше разум и желание да го унищожи. Докато стигне до края на полето и се изкачи по заснежения насип на щатската магистрала с две платна, която водеше до Ароухед в едната посока и Биг Беър в другата, панталоните и шинелът се покриха със замръзнал сняг, краката му се вледениха и вече беше загубил повече от пет минути.
Наскоро разринатата магистрала беше чиста, с изключение на змиевидните снежни спирали, носени от вятъра над платното. Но темпото на бурята се засилваше. Снежинките станаха по-малки, откакто пристигна и падаха два пъти по-бързо, отколкото преди броени минути. Скоро шосето можеше да го подведе. Встрани забеляза знак „ЕЗЕРО АРОУХЕД — 1 МИЛЯ“ и се ужаси, че се намира много по-далече от Лора, отколкото беше очаквал.
С присвити срещу вятъра очи, загледан на север, забеляза в мрачния, стоманеносин следобед топлия проблясък на светкавица и едноетажна сграда с паркирани коли на стотина ярда вдясно. Незабавно се упъти натам със сгушена в яката глава, за, да се предпази от ледените ухапвания на вятъра.
Трябваше да намери кола. На Лора и оставаше да живее по-малко от половин час, а беше на десет мили от нея.
3.
Пет месеца след първата среща, на шестнадесети юли 1977 година, събота, шест седмици след завършването на университета, Лора се омъжи за Дани Пакард с гражданска церемония пред съдия в неговия кабинет. Единствените гости, които същевременно изпълняваха ролята на свидетели, бяха бащата на Дани, Сам Пакард, и Телма Акерсън.
Сам беше красив мъж с посребрени коси. Беше висок около метър и седемдесет и пет, но се губеше пред сина си. Плака през цялата церемония, а Дани непрекъснато се обръщаше и питаше:
— Добре ли си, татко?
Сам кимаше, духаше си носа, казваше да продължат, но само след миг пак се разплакваше, Дани отново го питаше как е, а Сам си духаше носа сякаш имитираше любовните призиви на гъските.
Съдията не издържа:
— Синко, сълзите на баща ти са сълзи на радост, затова предлагам да продължим — имам още три церемонии.
Даже и бащата на младоженеца да не беше изпаднал в емоционален срив, даже и самият младоженец да не беше гигант със сърце на сърна, сватбата пак щеше да остане паметна заради Телма. Беше с много особена, разпиляна прическа н напръскано пурпурно петно отпред. По средата на лятото, а още повече на сватба, тя въпреки всичко се беше издокарала с червени обувки на висок ток, тесни черни панталони и раздърпана блуза, умишлено и целенасочено раздърпана и набрана в талията с обикновена стоманена верига вместо колан. Беше сложила крещящи пурпурни сенки, кървавочервено червило и една обица с форма на рибарска кукичка. След церемонията, докато Дани говореше насаме с баща си, Телма се сгуши с Лора в ъгъла на фоайето пред съдебната зала и обясни външния си вид.
— Казват му пънк, най-новата английска мода. Тук още никой не я знае. Всъщност и в Англия почти никой не се носи така, но след няколко години всички ще се обличат по този начин. Страхотен е за представленията ми. Изглеждам като откачена и хората избухват в смях още като се поява на сцената. Пък и за самата мен е добре. Искам да кажа, Шейн, че трябва да гледаме истината в очите — не може да се твърди, че цъфтя с възрастта. По дяволите, ако грозотата беше болест и имаше благотворителна организация за нея, щяха да ме снимат за рекламния плакат. Но най-доброто в пънка е, че можеше да се сриеш зад лекомислието на грима и прическата и никой няма да се досети колко си грозен — така или иначе се предполага, че видът ти трябва да е особен. Господи, Шейн, Дани е страхотен. Толкова неща си ми разправяла за него по телефона, но никога не си споменавала, че е толкова грамаден. Ако го облечеш в костюма на годзилата и го пуснеш в Ню Йорк, можеш да заснемеш резултатите и да направиш цял филм без онези скъпи бутафории. Значи го обичаш, а?