— Е… добре.
— Фантастично! Нямам търпение да те запозная с Джейсън.
— Правилно ли схващам, че любовта на онзи умопомрачен холивудски тип към тебе е споделена?
— Луда съм по него — призна Телма.
— Радвам се за тебе, Телма. Да можеш да ме видиш сега как съм се ухилила. От месеци наред не съм се чувствала толкова добре.
Всичко, което Лора каза, беше истина. Но като остави слушалката, усети, че Дани и липсва повече от всякога.
8.
Веднага след като включи часовниковия механизъм зад шкафа, Стефан излезе от кабинета на третия етаж и се отправи към главната лаборатория на приземния. Беше дванайсет часа и четиринайсет минути. Лабораторията беше все още безлюдна, защото пътуването бе запланувано чак за два часа. Прозорците бяха запечатани и лампите по тавана бяха все така угасени, както преди повече от час, когато се завърна от Сан Бернардино. Множеството циферблати, измервателни уреди и светлинни графики на поддържащата апаратура проблясваха в зелено и оранжево. Вратата го очакваше, повече в сянка, отколкото в светлина. Четири минути до взрива.
Отиде право до главния пулт за управление и внимателно нагласи копчетата, ключовете и лостовете на вратата за желаната посока: южна Калифорния, близо до Биг Беър, в осем часа вечерта на десети януари 1988 година, само няколко часа след като Дани Пакард беше убит. Отдавна бе направил необходимите изчисления и ги беше записал на листче, откъдето ги четеше, за да настрои апаратурата само за една минута.
Ако можеше да пристигне следобеда на десети, преди катастрофата и престрелката с Кокошка, щеше непременно да го направи с надеждата да спаси Дани. Но бяха разбрали, че пътешественикът във времето не можеше да посети едно и също място, ако насрочи пътуването малко преди първото. Някакъв естествен механизъм не позволяваше на пътешественика да се озове там, където можеше да се срещне със самия себе си от предишното пътуване. Можеше да се върне в Биг Беър след като беше оставил Лора в онази януарска вечер, защото така нямаше да рискува да се срещне със себе си на планинското шосе. В случай че насрочеше пристигането по време, когато имаше опасност да се сблъска със себе си, щеше просто да отскочи обратно в института, без да стигне доникъде. Това беше една от многото загадъчни страни на пътуването във времето, която бяха установили, по която работеха, но която не разбираха.
Като свърши с програмирането на вратата, погледна към индикатора за географската дължина и ширина, за да се увери, че ще пристигне около Биг Беър. После се обърна към часовника, който показваше времето на пристигане и изтръпна — беше изписано двадесет часа десети януари 1989 година, вместо 1988 година. Сега вратата щеше да го отпрати към Биг Бейр не часове след смъртта на Дани, а цяла година по-късно. Беше сигурен, че изчисленията са правилни. През последните няколко седмици бе разполагал с достатъчно време да ги проверява много пъти. Очевидно от напрежение бе сбъркал при набирането на цифрите. Налагаше се да програмира вратата отново. По-малко от три минути до взрива. Примигна да махне капките пот и разгледа числата на листчето, крайния продукт на сложни изчисления. Протегна ръка към контролния лост да анулира сегашната програма и да въведе още веднъж първите цифри, но по коридора на етажа се разнесоха тревожни викове. Стори му се, че идват от северния край на сградата, някъде около документационната зала. Някой бе открил труповете на Януская и Фолкау. Чу още викове. Тичаха хора.
Стефан нервно погледна затворената врата към коридора и реши, че няма време за препрограмиране. Трябваше да се примири, че ще се върне при Лора една година след като я беше оставил.
Стиснал „Колта“ със заглушителя в дясната ръка, той напусна програмния сектор и тръгна към вратата: отвореният цилиндър от блестяща стомана с височина осем стъпки, дължина дванайсет стъпки, поставен на медни блокчета от около педя и половина от пода. Не искаше да рискува даже да прибере шинела от ъгъла, където го бе оставил преди час. Шумотевицата в коридора се засили. Беше само на няколко стъпки от входа на цилиндъра, когато вратата на лабораторията се отвори с трясък зад него и се блъсна в стената.
— Стой! Не мърдай!
Стефан позна гласа, но не му се искаше да вярва на ушите си. Бързо измъкна пистолета, докато се обръщаше с лице към преследвача. Човекът, нахлул в лабораторията, беше Кокошка.
Невъзможно. Кокошка беше мъртъв. Кокошка го беше проследил до Биг Беър вечерта на десети януари 1988 година и той самият го бе застрелял на заснеженото шосе. Изумен, Стефан стреля два пъти и не улучи.