Лора не знаеше колко убийци има отвън, може би бяха само трима, двамата убити и другият още жив, а може би бяха четири или десет или сто, но колкото и да бяха, сигурно не бяха очаквали да ги посрещнат така смело, положително не с мощна стрелба, и то от една жена и малко момче, но те знаеха, че нейният пазител е ранен и невъоръжен. Затова сега бяха слисани и щяха да се прикрият, за да оценят обстановката и да обмислят следващия ход. Това беше първият и последният и шанс да се спаси с джипа. Лора хукна през мокрото помещение към гаража.
Видя, че Крис е запалил двигателя на джипа още в началото на престрелката — от ауспуха излизаха кълба синкави изгорели газове. Лора изтича до джипа и вратата на гаража започна бавно да се вдига: Крис очевидно беше използвал дистанционното управление в мига, когато я беше видял. Като седна зад волана, вратата беше отворена до една трета.
Лора включи на скорост:
— Залегни!
Крис незабавно я послуша и се смъкна на седалката под равнището на прозореца. Лора освободи спирачките. Рязко натисна съединителя, гумите изсвистяха по бетона, колата изрева и потъна в мрака като мина на косъм от вдигащата се врата, която прекърши антената на радиото.
Големите гуми на джипа не бяха с вериги, но имаха дълбоки грайфери, подходящи за зимата. Те се забиваха в замръзналия сняг и чакъл по алеята, получаваше се сцепление, от което се разлитаха шрапнели от камък и лед. От лявата страна на Лора се появи тъмна фигура, човек в черно, който тичаше през предната морава и около него хвърчеше сняг на петнайсетина крачки от тях. Имаше толкова неясни очертания, че можеше да мине за безплътна сянка, ако през воя на двигателя не се чуваше пукот на автоматична стрелба. Куршумите се удряха в джипа, задното стъкло се счупи, но страничното до Лора остана невредимо и тя увеличи скоростта, излезе от обсега на огъня — още няколко секунди и щеше да е в безопасност. Вятърът виеше през счупения прозорец. Лора се молеше да не улучат гумите, стори и се, че чува още куршуми по металната обвивка, но може би просто джипът хвърляше встрани чакъл и лед.
Като стигна до щатското шосе в края на алеята, Лора вече беше убедена, че е извън обсега на куршумите. Натисна здраво спирачките да направи ляв завой, погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза в далечината фарове в отворения гараж. Убийците бяха пристигнали в къщата и без превозно средство, един господ знае как бяха дошли, може би с помощта на онези странни колани и сега използваха нейния „Мерцедес“ да я преследват.
Отначало беше решила да завие наляво по щатското шосе, да се насочи надолу покрай Рънинг Спрингз, покрай отклонението за езерото Ароухед, по главната магистрала към град Сан Бернардино, където имаше достатъчно хора и сигурност, където мъжете с черни дрехи и автоматично оръжие нямаше да посмеят да приближат толкова дръзко и където можеше да потърси медицинска помощ за своя пазител. Но като видя фаровете отзад, тя се подчини на вродения усет за оцеляване и зави надясно, на изток-североизток към езерото Биг Беър.
Ако беше тръгнала наляво, щяха да стигнат до съдбоносната половин миля по наклоненото шосе, където преди година бе убит Дани. Лора усещаше интуитивно и почти суеверно, че за тях в момента най-опасното място на света е стръмният асфалтов път с две платна. На нея и Крис на два пъти бе писано да умрат там: първият път, когато Робъртсън изпусна управлението на пикапа и втория, когато Кокошка започна да стреля срещу тях. Понякога и се струваше, че в живота има както благоприятни, така и зловещи схеми и при осуетяването им съдбата се бореше да възстанови предопределеното. Нямаше никакъв разумен довод да вярва, че ще загинат, ако тръгнат към Рънинг Спрингз, но нещо и подсказваше, че там ги очаква смърт.