Крис мълчеше.
— Много ли те затрудних? — запита Лора.
— Не. Просто трябва да помисля — отговори той. — Точно сега, струва ми се, мисля лошо, защото искам те да умрат, всички, които имат нещо общо с… онова, което се случи на татко. Но аз ще се постарая, мамо, ще се помъча да стана по-добър.
Лора се усмихна:
— Сигурна съм, че ще станеш, Крис.
По време на разговора с Крис и през последвалите няколко минути мълчание Лора не можеше да се отърве от усещането, че все още не са вън от непосредствената опасност. Бяха изминали около седем мили по павираната отбивна, после още една миля по черния път и напред имаше две мили паваж до щатско шосе 38. Колкото по-нататък караше, толкова повече растеше увереността, че нещо и се изплъзва, че наближава някаква беда.
Лора изведнъж спря на върха на друг хълм, точно преди пътя да се спусне към последния равен участък. Угася двигателя и фаровете.
— Какво става? — попита Крис.
— Нищо. Просто трябва да помисля и да погледна нашия пътник.
Тя излезе и отиде зад джипа. Отвори вратата отзад, където прозорецът бе пронизан от куршум. Парченца стъкло се посипаха по земята около краката и. Тя се покатери в багажната част, легна до ранения си пазител и провери пулса му. Беше все още слаб, дори може би малко по-слаб от преди, но равномерен. Лора сложи ръка на челото му и установи, че вече не е студено — отвътре сякаш го изгаряше огън. Помоли Крис да и подаде фенерчето от жабката. Отметна одеялата да види дали не кърви повече, отколкото при качването в джипа. Раната изглеждаше зле, но въпреки цялото друсане по пътя, не се виждаше свежа кръв. Лора го зави пак с одеялата, върна фенерчето на Крис, излезе от джипа и затвори задната врата.
Изби задържалите се парчета стъкло от задния прозорец и малкото прозорче от страната на шофьора. Без стъклото повредата не биеше толкова на очи и нямаше да привлече вниманието на полицай или някой друг човек.
Постоя известно време вън на студа със зареян поглед в тъмната пустота и се мъчеше да направи връзка между инстинкта и разума. Защо беше толкова сигурна, че върви към бедата и че нощното насилие още не е свършило?
Във високите въздушни пластове облаците се разкъсваха и гонеха на изток от вятър, който още не беше стигнал долу, до земята — там беше необичайно тихо. Лунните лъчи си пробиваха път през разкъсаните облаци и зловещо осветяваха снежния пейзаж от хълмове и падини, обезцветени от мрака борове и отрупани скални образувания.
Лора погледна на юг, където след няколко мили отбивката излизаше на щатско шосе 38. Всичко изглеждаше спокойно в тази посока. Обърна очи на изток, на запад, после назад, на север, откъдето идваха; от всички страни планините Сан Бернардино не показваха никакъв признак на човешко присъствие и сякаш съществуваха в първична чистота и мир.
Задаваше си все същите въпроси и стигаше до все същите отговори, които съставяха вътрешния и диалог през изминалата година. Откъде идваха мъжете с коланите? Друга планета, друга галактика? Не. Те бяха хора като нея. Тогава може би бяха от Русия. Може би коланите представляваха предаватели на материя, нещо като камерата за телепортиране от онзи стар филм, „Мухата“. Така акцентът на нейния пазител би могъл да бъде обяснен, но ако той се беше телепортирал от Русия, нямаше обяснение защо не беше остарял за изминалия четвърт век. Освен това не и се вярваше, че Съветският съюз или някой друг е усъвършенствувал предаватели на материя, откакто е била осемгодишна. Оставаше машината на времето.
От няколко месеца обмисляше тази възможност, но не беше достатъчно уверена в анализа и затова не я спомена пред Телма. Ако нейният пазител обаче е избирал съдбоносни мигове от нейния живот с машина на времето, той може да е предприемал всички пътувания в рамките само на месец или седмица от собствената епоха, докато за нея са минавали години, затова той видимо не остаряваше. Преди да го разпита и да научи истината, теорията за машината на времето беше единствената, на която можеше да се опре: според нея пазителят и беше пристигнал от някакъв бъдещ свят и очевидно бъдещето беше неприятно, защото като говореше за колана, той бе подхвърлил: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“, а погледът му беше мрачен, тревожен. Нямаше представа защо един пътешественик във времето ще поиска да се върне от бъдещето, за да защити именно нея от въоръжени наркомани и неуправляеми пикапи, но нямаше и време да разсъждава за вероятните причини. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Вървяха право към бедата.