— Дай парите от касата, глупако.
— Разбира се.
— Мърдай!
— Спокойно.
Наркоманът облиза бледните си, напукани устни:
— Я не ми давай акъл, тъпак такъв!
— Добре, добре, веднага. Имаш ги — каза Боб като се опитваше с една ръка да избута Лора зад гърба си.
— Остави момичето да го виждам. Казах ти — искам да я виждам! Айде, измъкни я оттам!
— Добре, добре, само спокойно.
Мъжът беше изпънат и вдървен като усмивка на мъртвец. Тялото му видимо трепереше.
— Там, да я виждам! А ти само бъркаш в чекмеджето на касата, не посягаш за пистолет, щото ще ти пръсна шибаната глава.
— Нямам пистолет — увери го Боб.
Той погледна към мокрите от дъжда прозорци. Надяваше се да не пристигнат други клиенти, докато трае клопката. Наркоманът изглеждаше толкова нестабилен, че можеше да застреля всеки, появил се на вратата. Лора се опита да се промуши зад баща си, но наркоманът извика:
— Хей, я не мърдай!
— Тя е само на осем… — обади се Боб.
— Тя е мръсница, всички са проклети мръсници, все едно на колко са години. Резкият му глас не преставаше да трепери. Изглеждаше по-уплашен и от Боб. Точно от това Боб се страхуваше най-много.
Боб се беше втренчил в наркомана и револвера, но същевременно го подлудяваше гласът на Скийтър Дейвис, който пееше по радиото „Краят на света“. Песента му се струваше ужасно пророческа. С оправданото суеверие на човек, попаднал на мушка, той горещо се молеше изпълнението да свърши преди магически да е унищожило неговия и на Лора свят.
— Ето парите, всичките, вземи ги.
Мъжът събра в шепа парите от тезгяха и ги набута в джоба на мръсната яке. После попита:
— Имаш ли склад отзад?
— Защо?
Грабителят гневно блъсна бисквитите, сухите пасти и дъвките от тезгяха на пода и пъхна пистолета под носа на Боб.
— Имаш склад, мръснико, знам. Айде да вървим там.
Устата на Боб изведнъж пресъхна:
— Слушай, вземи парите и си върви. Получи каквото искаше. Просто си иди. Моля те.
Ухилен и по-самоуверен, откакто прибра парите, окуражен от страха на Боб, но все още видимо разтреперан, човекът с пистолета каза:
— Не се бой, няма да убивам никого. Аз съм любовник, не съм убиец. Искам само тази малка мръсница за малко и после изчезвам.
Боб се прокле, че няма оръжие. Лора поривисто се притисна към него, но той не можеше да направи нищо да я спаси. По пътя към склада ще се нахвърли на наркомана и ще се опита да грабне револвера. Беше дебел и излязъл от форма. Не можеше да се движи достатъчно бързо и затова щеше да бъде прострелян и оставен да умре на пода, докато онова гадно копеле заведе Лора в задната стая и я изнасили.
— Мърдай! — нетърпеливо каза наркоманът. — Хайде!
Чу се изстрел, Лора изпищя и Боб здраво я притисна към себе си да я защити, но застрелян се оказа наркоманът. Куршумът беше пробил лявото слепоочие и отнесъл част от черепа. Той се свлече тежко на пода върху разпилените от самия него бисквити и дъвки и умря мигновено. Не успя даже по рефлекс да натисне спусъка на собствения револвер.
Боб слисан погледна надясно и видя висок рус мъж с пистолет. Очевидно беше влязъл през черния вход отзад и безшумно се бе промъкнал през склада. Още с влизането си в бакалницата беше застрелял наркомана без предупреждение. Сега гледаше трупа хладно и безстрастно като опитен палач.
— Слава богу — въздъхна Боб. — Полиция.
— Не съм от полицията.
Мъжът беше със сиви панталони, бяла риза и тъмносиво сако. Под мишницата се виждаше кобур.
Боб се обърка. Не знаеше дали спасителят не е друг крадец, дошъл да довърши онова, което насилствено бе прекратил. Непознатият вдигна поглед от мъртвото тяло. Очите му бяха чисто сини, ярки и прями. Боб беше сигурен, че го е виждал преди, но не помнеше къде и кога. Непознатият погледна Лора:
— Добре ли си, гълъбче?
— Да — отвърна тя, все още притисната до баща си.
От мъртвеца се понесе остра миризма на урина, защото в мига на смъртта беше изгубил контрол върху мехура.
Непознатият прекрачи трупа, прекоси помещението и сложи райбера на предната врата. После спусна решетката. Тревожно загледа големите витрини, зад които непрестанните дъждовни потоци замъгляваха очертанията на бурния следобед.
— Май няма начин да се закрият. Ще трябва само да се надяваме, че никой няма да дойде да гледа.