Лора знаеше, че е така, но не разбираше в какво се състои и откъде ще дойде. Като се върна в джипа, Крис попита:
— Какво има сега?
— Ти обичаш да гледаш „Звезден път“, „Звездни войни“, „Без акумулатори“ и всякакви подобни неща, затова може би си имам експерт в тази област, както ми трябват разни консултанти за романите. Ти си моят домашен експерт по странните неща.
Моторът беше изключен и вътрешността на джипа се осветяваше от забулената от облаци луна. Но Лора виждаше лицето на Крис доста ясно, защото през тези няколко минути отвън, очите и бяха свикнали с тъмнината.
Момчето примигна озадачено:
— За какво говориш?
— Крис, както казах преди, ще ти разкажа за мъжа, който лежи отзад, за другите му странни появявания в моя живот, но сега нямаме време. Затова няма да ме засипеш с въпроси, нали? Нека да предположим, че моят пазител — аз така го наричам, защото ме е защитавал от ужасни неща, когато е могъл — да предположим, че е пътешественик от бъдещето. Да предположим също, че не идва с голяма, тромава машина на времето, а цялото устройство е един колан, който носи около кръста, под дрехите и просто се материализира от нищото при пристигането от бъдещето. Схващащ ли дотук?
Крис гледаше с широко отворени очи:
— Такъв ли е?
— Не е изключено.
Момчето разкопча предпазния колан, покатери се на колене върху седалката и погледна мъжа, проснат отзад:
— Ега ти!
— Предвид необичайните обстоятелства — каза Лора, — ще пренебрегна неприличния израз.
Той се огледа виновно:
— Извинявай. И все пак — пътешественик във времето!
Дори и да се беше ядосала, гневът бързо щеше да се изпари, защото у него пролича внезапен порив на момчешко вълнение и способност да се учудва, каквито от цяла година не бе проявявал, даже и по Коледа с всички забавления с Джейсън Гейнз. Перспективата да се срещне с пътешественик във времето веднага го изпълни с жажда за приключения и радост. Ето това беше прекрасното в живота: макар и жесток, той беше в същото време загадъчен, пълен с неочакваност и изненади; понякога изненадите бяха толкова смайващи, че приличаха на чудеса и при вида на тези чудеса отчаяният намираше смисъл в живота, циникът откриваше внезапно облекчение от досадата, а дълбоко нараненото момче можеше да намери воля да оздравее, лек за меланхолията.
Лора продължи:
— Добре, да предположим също, че когато иска да напусне нашето време и да се върне в своето, той натиска едно копче на специалния колан, който носи.
— Може ли да видя колана?
— После. Не забравяй, че ми обеща да не задаваш много въпроси сега.
— Добре — той погледна още веднъж към пазителя, обърна се, седна и насочи вниманието към майка си. — И като натисне копчето какво става?
— Просто изчезва.
— Ау-у! А когато идва от бъдещето изведнъж се появява от нищото?
— Не зная. Никога не съм виждала как пристига. Но си мисля, че се появяват светкавици и гръмотевици…
— Светкавицата тази вечер!
— Да, но не винаги е така. Както и да е. Да предположим, че се връща във времето, за да ни помогне, да ни защити от някои опасности…
— Като изпуснатия пикап.
— Не знаем защо иска да ни защити и не можем да научим, докато не ни обясни. Все едно, да предположим, че други хора от бъдещето не желаят да сме защитени. Техните мотиви също са неразбираеми за нас. Единият беше Кокошка, човекът, който уби баща ти…
— И тези, които тази вечер се появиха у дома — каза Крис, — и те са от бъдещето, нали?
— Така ми се струва. Смятаха да убият моя пазител, тебе и мене. Но ние застреляхме някои от тях и оставихме двама, заседнали с „Мерцедеса“. И така… какъв ще е следващият им ход, миличък? Ти си домашният ми експерт по странните неща. Имаш ли представа?
— Чакай да помисля.
Лунната светлина проблясваше матово върху мръсния капак на джипа.
Вътре в колата ставаше студено, дъхът им излизаше на ледени облачета, прозорците се замъгляваха. Лора запали двигателя, пусна отоплението и размразителя, но не включи фаровете. Крис се обади: