Бренкшоу се сепна:
— Наистина ли имате ранен?
— Иначе какво по дяволите ще търся тук?
— Колко странно. Е, добре, много ли кърви?
— Доста кървеше, но сега спря. Обаче е в безсъзнание.
— Ако в момента няма кръвоизлив, можем да го вкараме. Имам сгъваема инвалидна количка в кабинета. Мога ли да взема връхна дреха? — попита Бренкшоу и посочи към дрешника. — Или закоравелите престъпнички като вас се забавляват при гледката на зъзнещи старци по пижами?
— Вземете си палтото, докторе, но по дяволите не ме подценявайте.
— Да — обади се Крис. — Тази вечер тя вече застреля двама.
Той започна да имитира звуците на автоматична стрелба:
— Направо ги покоси, изобщо не можаха да я пипнат.
Думите на момчето прозвучаха толкова искрено, че Бренкшоу погледна Лора този път загрижено:
— В дрешника има само палта. Чадъри. Чифт галоши. Там не държа оръжие.
— Само внимавайте, докторе. Никакви резки движения.
— Никакви резки движения, разбира се, знаех си, че ще го кажете. — Въпреки че ситуацията продължаваше да му се струва донякъде забавна, вече не изглеждаше толкова лекомислен.
Той наметна палто и тръгнаха към вратата отляво в антрето. Без да светва лампата, като разчиташе само на светлината на антрето и познатата обстановка, доктор Бренкшоу ги преведе през чакалнята със столове с прави облегалки и няколко масички. Стигнаха през друга врата до кабинета — бюро, три стола, медицински справочници. Там той запали лампата — следващата врата водеше навътре към стаята за прегледи.
Лора очакваше да види кушетка и уреди, които грижливо са запазени и употребявани над трийсет години, скромен лекарски кабинет, сякаш взет направо от картините на Норман Рокуел, но всичко изглеждаше ново. Имаше дори електрокардиограф, а на вратата в дъното имаше надпис: „РЕНТГЕН. НЕ ВЛИЗАЙ ПРИ ПРЕГЛЕД“.
— Имате и рентген? — изненада се тя.
— Разбира се. Вече не е толкова скъп. Всяка клиника в наше време го има.
— Всяка клиника, да, но тук вие сте сам…
— Може би ви приличам на Бари Фитцджералд, който играе ролята на лекар в някой стар филм и може да предпочитам старомодното удобство кабинетът да е в дома ми, но на пациентите не предлагам остарели методи само за да се правя на интересен. Смея да твърдя, че аз съм по-добър като лекар, отколкото вие като престъпница.
— Не бъдете толкова сигурен — каза рязко Лора, въпреки че вече се уморяваше от престореното хладнокръвие.
— Не се тревожете — отговори той. — Ще продължавам да играя. Май така ще е по-весело. После се обърна към Крис:
— Като минахме през кабинета забеляза ли голямата червена керамична купа върху бюрото? Пълна е с портокалови резенки и бонбони, ако искаш.
— Ау-у, благодаря — възкликна Крис. — М-м… мога ли да си взема, мамо?
— Едно-две може — отговори тя, — но да не се натъпчеш.
Бренкшоу се обади:
— Когато става дума за черпене на малките пациенти, аз май си оставам старомоден. Никога не държа тук дъвка без захар. Какво удоволствие може да има в нея? Вкусът и е като пластмаса. Ако зъбите ги заболят след посещение при мене, това е проблем на зъболекарите им. Докато разговаряха, той извади от ъгъла сгъваемата количка, разгъна я и я избута в средата на стаята.
Лора каза:
— Миличък, стой тук, ние ще отидем до джипа.
— Добре — отвърна Крис от съседната стая, където надничаше в червената керамична купа и си избираше лакомство.
— Джипът в алеята ли е? — попита Бренкшоу. Нека тогава да минем отзад. Няма да бие толкова на очи.
Лора продължаваше да държи револвера насочен към лекаря, въпреки че се чувстваше глупаво. Последва го през страничната врата на стаята за прегледи, която излизаше на рампа и не се налагаше да слизат по стълби.
— Вход за инвалиди — тихо обясни Бренкшоу през рамо, както буташе количката към задната част на къщата. Домашните чехли проскърцваха по бетона.
Лекарят имаше голям двор, съседната къща не беше долепена съвсем близо. Вместо елхи, както на предната морава, в страничния двор бяха засадени фикуси и борове, които оставаха зелени през цялата година. Но въпреки прикритието на клоните и мрака, Лора виждаше тъмните прозорци на съседите и предполагаше, че тя също се вижда оттам.
Светът бе притихнал така както става само между полунощ и зазоряване. Даже и да не знаеше, че е към два часа след полунощ, Лора можеше да го отгатне с точност до половин час. От далечината долитаха приглушените градски шумове, но гробищната тишина щеше да я накара да се чувства като изпратена с тайна задача, дори да бе излязла само да хвърли боклука.
Алеята завиваше покрай къщата и пресичаше друга пътека, която водеше към задния край на двора. Минаха край задната площадка, прекосиха празното пространство между къщата и гаража и стигнаха до алеята за коли. Бренкшоу спря зад джипа и се изкиска.