— Кал по номерата — промърмори той. — Убедителен щрих.
Лора отвори задната врата и той се покатери в джипа да погледне ранения. Тя се загледа към улицата. Пълна тишина. Спокойствие.
Но ако случайно минеше патрулна кола на редовна обиколка из улиците на Сан Бернардино, полицаят сигурно щеше да спре да види какво става при добрия стар доктор Бренкшоу?
— Божичко, вие наистина имате ранен човек в колата.
— Защо непрекъснато се учудвате? Щях ли да разигравам цялата тази комедия само за удоволствие?
— Хайде да го внесем вътре. Бързо — каза Бренкшоу. Той не можеше да се справи сам с ранения. За да му помогне, Лора трябваше да напъха револвера в джинсите.
Бренкшоу не направи опит да избяга, да я блъсне на земята или да и отнеме оръжието. Вместо това той натовари нейния пазител и почна да бута количката по алеята между къщата и гаража към входа за инвалиди в далечния край.
Лора грабна единия от автоматите на предната седалка и последва Бренкшоу. Не мислеше, че нейното „Узи“ ще и потрябва, но тежестта му в ръката я караше да се чувства по-добре.
След петнайсет минути Бренкшоу се обърна с гръб към проявените рентгенови снимки, които висяха на осветения екран в ъгъла на стаята за прегледи.
— Куршумът е преминал, без да причини фрактури. Няма парчета, които да причинят усложнения.
— Страхотно — каза Крис от стола в ъгъла, където блажено смучеше захарна пръчка. Въпреки топлината в къщата, той не беше съблякъл якето, Лора също стоеше облечена, защото искаше да са готови да изчезнат от къщата веднага.
— В кома ли е или какво? — попита Лора лекаря.
— Да, коматозен е. Не се дължи на треска от инфекция на раната. Твърде рано е за такова нещо. А и след обработката на раната, вероятно няма да се инфектира. Това е травматична кома: огнестрелна рана, загуба на кръв, шок и всичко останало. Виждате ли не е трябвало да се движи.
— Нямах друг избор. Ще се оправи ли?
— Вероятно. При такива случаи комата е начин тялото да се затвори, за да запази енергията и да улесни оздравяването. Не е загубил чак толкова много кръв: пулсът му е добър и сигурно няма, да е дълго в това състояние. Като гледате прогизналата риза и престилка, струва ви се, че са изтекли литри кръв, но не е така. Е, не са били и няколко капчици. Доста се е измъчил. Но няма разкъсан голям кръвоносен съд, защото щеше сега да е по-зле. И все пак трябва да е в болница.
— Вече се разбрахме за това — прекъсна го Лора нетърпеливо. — Не можем да отидем в болница.
— Коя банка обрахте? — попита лекарят насмешливо, но с много по-малко игривост в погледа, отколкото при предишните му закачки.
По-рано, докато чакаше да се проявят снимките, той беше почистил раната, беше я намазал с йод, поръсил с антибиотик на прах и приготвил бинт. Сега извади от шкафа игла, още нещо, което Лора не разпозна и дебел конец и ги сложи на табличката от неръждаема стомана, която висеше до кушетката. Раненият лежеше в безсъзнание, подпрян на дясната страна с няколко възглавници.
— Какво ще правите? — попита Лора.
— Дупките са твърде големи, особено раната на мястото, откъдето е излязъл куршумът. Ако настоявате да излагате живота му на опасност като не го водите в болница, мога поне да му сложа няколко шева.
— Е, добре, но по-бързо.
— Очаквате всеки момент тайни агенти да разбият вратата?
— По-лошо — отговори тя. — Много по-лошо.
Откакто бяха дошли при Бренкшоу, тя очакваше внезапни, раздиращи светкавици и гръмотевици като чаткане на гигантски копита на апокалиптични конници и пристигането на добре въоръжени пътешественици във времето. Преди петнайсет минути, когато лекарят правеше рентгенови снимки на гръдния кош на нейния пазител, на Лора и се стори, че дочува далечна, едва доловима гръмотевица, забърза към прозореца да види няма ли далечен отблясък от светкавица, но в пролуките между дърветата не забеляза нищо, може би защото небето над Сан Бернардино така или иначе беше червеникаво от градските светлини или пък защото не беше чула ясно гръмотевица. Накрая реши, че вероятно е минал реактивен самолет и в паниката не е преценила откъде идва шумът. Бренкшоу заши раната, отряза конеца, каза, че шевовете ще се стопят при зарастването и закрепи превръзката с широк лейкопласт, който прехвърли няколко пъти през гръдния кош и гърба на пациента.
Във въздуха се носеше остра миризма на лекарство, от която на Лора и призляваше, но не правеше впечатление на Крис. Той си седеше в ъгъла, и доволен, се занимаваше с втора захарна пръчка.