Докато чакаше рентгеновите снимки, Бренкшоу постави инжекция пеницилин. Сега се запъти към високите бели метални шкафове край срещуположната стена, отсипа някакви капсули от голям буркан в малко флаконче, после от друг буркан в още едно флаконче.
— Тук държа някои основни лекарства, продавам ги на по-бедните пациенти на костуема цена, да не се разорят съвсем в аптеката.
— Какво е това? — попита Лора, застанала до кушетката, когато той се доближи и подаде двете пластмасови флакончета.
— Тук има още пеницилин. Три пъти на ден след ядене, ако изобщо може да се храни. Мисля, че скоро ще се съвземе. Иначе ще започне да се обезводнява и да се наложи венозно преливане. Не може да му се дават течности през устата, когато е в кома — ще се задави. Другото е болкоуспокояващо. Само при необходимост и не повече от два пъти дневно.
— Дайте ми повече от него. Всъщност цялото количество, с което разполагате — тя посочи двата буркана със стотици капсули от двата вида.
— Няма да му трябват повече. Той…
— Не, не, сигурна съм… — прекъсна го тя, — нямам представа какво още може да ми се случи — Може да потрябва пеницилин и болкоуспокояващо за мене или за сина ми.
Бренкшоу я изгледа продължително:
— В какво, за Бога, сте се забъркали? Прилича на сцена в някоя от вашите книги.
— Дайте ми само… — Лора млъкна, изумена от чутото. — Сцена в някоя от моите книги? В някоя от моите книги! О, господи, вие знаете коя съм.
— Разбира се. Познах ви почти веднага като ви видях на площадката. Чета приключенски книги, както вече ви казах и въпреки че вашите не са точно в този жанр, в тях има много напрежение, затова чета и тях, а снимката ви е поместена на задната корица. Повярвайте ми, госпожо Шейн, никой мъж няма да забрави лицето ви, щом като го е видял веднъж, та макар и само на снимка или е на моята възраст.
— Но защо не казахте…
— Отначало си помислих, че всичко е шега. В края на краищата мелодраматичният начин, по който се появихте на прага посред нощ, пистолетът, острият, припрян диалог — всичко приличаше на нагласена сценка. Вярвайте ми, имам някои приятели, които биха замислили подобно сложно представление и ако ви познаваха, биха ви склонили да участвате във веселбата. Тя посочи към своя пазител:
— Но когато го видяхте…
— Разбрах, че не е шега — каза лекарят.
Крис бързо приближи до майка си и извади захарната пръчка от устата:
— Мамо, ами ако той ни издаде…
Лора беше издърпала револвера от джинсите. Започна да го вдига, после отпусна ръка, защото съобрази, че оръжието вече не е в състояние да уплаши Бренкшоу; всъщност така и не беше успяла да го изплаши. Първо, защото очевидно той не беше от онези, които се поддават на заплахи и второ, тя не можеше убедително да изиграе ролята на опасна престъпница след като лекарят я беше разпознал. На кушетката нейният пазител пъшкаше и се мяташе в неестествен сън, но Бренкшоу сложи ръка върху гърдите му и го успокои.
— Чуйте, докторе, ако разкажете на някого за тазвечерната случка, ако не запазите в тайна посещението ми до края на живота си, това ще означава смърт за мене и за сина ми.
— Разбира се, законът изисква от лекарите да докладват за всички огнестрелни рани, които лекуват.
— Но това е особен случай — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Не бягам от закона, докторе.
— А от кого бягате?
— В известен смисъл… от същите хора, които убиха моя съпруг, бащата на Крис.
Лекарят се изненада и натъжи:
— Съпругът ви е бил убит?
— Сигурно сте чели във вестниците — отговори тя с горчивина. — Известно време беше сензация, пресата обожава такива истории.
— Боя се, че не чета вестници и не гледам новините по телевизията — каза Бренкшоу. — Говорят само за пожари, аварии и луди терористи. Няма истински новини, само трагедии и политика. Съжалявам за съпруга ви. И ако неговите убийци, все едно кои са, искат сега да убият вас, трябва веднага да отидете в полицията.
Този човек допадаше на Лора, струваше и се, че споделят немалко общи възгледи и настроения. Изглеждаше разумен и приятен. И все пак едва ли можеше да се надява, че ще склони Бренкшоу да си държи устата затворена.
— Полицията не може да ме защити, докторе. Никой друг не може да ме защити, освен самата аз… и може би човекът, чиито рани току-що зашихте. Хората, които ме преследват… те са безжалостни, непримирими и законът не важи за тях.
Бренкшоу поклати глава:
— Няма човек, за когото да не важи законът.
— Те са изключение, докторе. Най-малко един час ще ми потрябва да ви обясня защо са тук, а и едва ли ще ми повярвате. Но ви моля, ако не искате смъртта ни да тежи на вашата съвест, не казвайте, че сме били тук. Не само в близките няколко дни, а никога.