Той потърси с поглед Алвин. Приятелят му разтягаше статива за втората камера, потънал изцяло в своя свят и сляп за неговите тревоги. Джеръми въздъхна дълбоко и се огледа. Едва сега осъзна, че се намира в онази част на гробището, където бе изчезнала Лекси при първата им среща. Поколеба се за миг и като се подчини на неясен вътрешен импулс, започна да изследва земята, спирайки на всеки две крачки. Отне му няколко минути, преди да забележи очевидното. Премина през нисък насип и спря пред голяма азалия. Клоните на храста стърчаха във всички посоки, но си личеше, че някой поддържа това място. Джеръми приклекна, отмести цветята, явно донесени от нея онзи ден, и веднага разбра защо Дорис и Лекси не искаха хората да тъпчат тази земя. Загледан в гробовете на Клеър и Джеймс Дарнъл, той не можеше да си обясни как не се бе сетил досега.
На връщане от „Седар Крийк“ той остави Алвин в „Грийнлийв“ да поспи и тръгна към библиотеката. През целия път повтаряше думите, които искаше да й каже.
Пред библиотеката беше по-оживено от обикновено. Непознати хора стояха на тротоара, сочеха към сградата и обсъждаха архитектурата й. Повечето от тях държаха брошурата, която Дорис му бе изпратила в писмото си, и четяха на глас подробностите за строежа и живота на собствениците й.
Вътре приготовленията бяха в пълен ход. Няколко доброволци метяха и бършеха прах, двама от тях слагаха допълнителни лампиони и Джеръми предположи, че когато туристите влязат, щяха да угасят централното осветление, за да придадат на библиотеката атмосфера, близка до историческата.
Той мина покрай стаята с детската литература — там безредието като че ли беше по-малко — и продължи по стълбата към втория етаж. Вратата на кабинета на Лекси беше отворена. Джеръми спря за миг в коридора, пое си въздух и влезе.
Лекси се бе навела под бюрото. Този път то изглеждаше подредено и разчистено. Като всички останали, тя също почистваше работното си място и правеше всичко възможно да скрие пръснатите навсякъде книги. Явно бе решила да ги натика под бюрото.
— Здрасти — поздрави я той.
Лекси надникна над плота.
— Ох, здрасти. — Стана и приглади блузата си. — Опитвам се да направя кабинета малко по-представителен.
— Очакват те напрегнати дни.
— Да. Трябваше да отделя повече време за това. — Тя огледа стаята. — Избрах неподходящ момент за почивка.
Усмихна му се леко, красива дори и в притеснението си.
— На всеки му се случва — отвърна той.
— Да, но не и на мен.
Вместо да отиде при него, тя вдигна купчина книжа и отново се скри под бюрото.
— Как е Дорис? — попита Джеръми.
— Добре е — долетя гласът й отдолу. — Рейчъл се оказа права. Преуморена е, но за утре ще е във форма.
Показа се и взе друга купчина.
— Ако имаш време, може да минеш да я видиш, преди да си тръгнеш. Ще я зарадваш.
Застанал в средата на стаята, той се загледа в нея, омаян от красотата й, но когато осъзна думите й, дойде на себе си и пристъпи към нея. Лекси веднага мина от другата страна на бюрото, като се направи, че не е забелязала движението му.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.
Тя взе още няколко неща от плота.
— Просто съм заета — отговори, без да го поглежда.
— Имам предвид какво става с нас?
— Нищо — изрече го с равен глас, сякаш говореха за времето.
— Дори не ме поглеждаш.
Това я накара най-после да вдигне глава и да го погледне в очите. Той усети враждебността й, но не можа да определи дали се сърди на него или на себе си.
— Не знам какво очакваш да ти кажа. Вече ти обясних, че имам много работа. Вярваш или не, но наистина нямам свободно време.
Джеръми остана като вцепенен. Имаше едно-единствено обяснение: тя търсеше повод да се скара с него.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, благодаря. Имам си помощници — отвърна Лекси и смъкна още една купчина под бюрото. — Как е Алвин? — чу се гласът й отдолу.
Джеръми се почеса по гърба.
— Вече не се сърди на никого, ако питаш за това.
— Чудесно! Вие свършихте ли си работата?