— Почти.
Тя се показа отново, опитвайки се да изглежда много заета.
— Извадила съм ти дневниците, ако искаш да ги погледнеш отново. На бюрото в стаята за редки издания са.
— Благодаря — усмихна се вяло Джеръми.
— И ако ти трябва още нещо, преди да си тръгнеш, да знаеш, че ще съм тук още около час. Обиколката започва в седем, така че трябва да приключиш най-късно в шест и половина, защото после ще изключат централното осветление.
— Нали отделът за редки издания затваряше в пет?
— Понеже утре си заминаваш, реших по изключение да сменя правилата.
— Защото сме приятели?
— Да, точно така — усмихна се механично тя. — Защото сме приятели.
Джеръми излезе от кабинета й и тръгна към малката стаичка. Отново се замисли за разговора им. Не намираше смисъл в ставащото. Срещата им не мина, както се бе надявал. Въпреки ироничния й коментар той очакваше тя да го последва, но сега разбра, че е глупаво да се надява. Ако тази сутрин тя бе страняла от него, сега се държеше, сякаш той е заразноболен.
Разстроен от разговора, Джеръми все пак разсъди логично и си каза, че тя има основателна причина да се държи така. Това хладно отношение беше прекалено, разбира се, но истината беше, че той живееше в Ню Йорк, а тя тук. Снощи, завладян от чувства, той бе успял да излъже себе си, че нещата между тях ще се наредят като по магия. Странното беше, че и сега продължаваше да го вярва. Защото ако двама души се обичат, винаги намират начин да оправят нещата.
Сигурно прибързваше със заключенията, но той винаги действаше по този начин, когато се изправеше пред проблем. Търсеше решение, правеше предположения, опитваше се да чертае дългосрочни планове и да подреди нещата в желаната посока. И очакваше същото от нея.
Но никога не бе предполагал, че тя ще се отнесе с него, сякаш между тях не се е случило нищо. Или по-точно, беше се случило нещо, но тя го виждаше като огромна грешка.
Джеръми седна на бюрото и се зае с купчината дневници пред себе си. Отдели вече прочетените и остави четири, за които не му бе стигнало времето вчера. Нито една от вече прегледаните тетрадки не му беше от полза — в две от тях се споменаваше за погребение в „Седар Крийк“, но нищо повече — и той посегна към първия от непрочетените, без особена надежда. Вместо да започне от първата страница, се облегна назад и започна да го прелиства като се спираше само на отделни пасажи, колкото да разбере дали авторът на дневника е описал собствените си преживявания, или е отразявал и важни за града събития. Този беше на младо момиче на име Ан Демпси и обхващаше периода от 1912 до 1915 година. В по-голямата си част написаното засягаше ежедневието й — кого харесва, какво е яла, какво мисли за родителите и приятелите си. Непрекъснато повтаряше, че никой не я разбира. Ако имаше нещо интересно в дневника на тази Ан, то беше, че тревогите и вълненията й не се различаваха по нищо от тези на съвременните тийнейджъри. Не че не беше интересно, но той нямаше време за това. След малко сложи тетрадката върху купчината с прочетените дневници и посегна към другия.
Следващите два — и двата писани през двайсетте години на миналия век — съдържаха също лични мисли и вълнения. Един рибар бе записвал с точност до минутата приливите и отливите и бе търсил връзка между тях и количеството на уловената риба; вторият беше на една бъбрива учителка на име Гленда. В продължение на осем месеца тя бе записвала подробно всяка стъпка на току-що зародилата се връзка между нея и млад лекар, но освен това бе увековечила отношението си към своите ученици и хората от града. Имаше и няколко отклонения, засягащи обществени събития, красиви описания на плаващи по река Памлико лодки, ходене на църква, игри на бридж и разходка по речната улица в съботния следобед. За „Седар Крийк“ нямаше и думичка.
Джеръми беше сигурен, че последният дневник само ще му загуби времето, но ако се откажеше от него, трябваше да си тръгне, а не искаше да го прави, преди да поговори с Лекси. Вчера щеше да отиде при нея и да изтърси първото нещо, дошло в главата му, но последният остър завой в отношенията им и странното й настроение блокираха съзнанието му и той не можа да измисли какво да й каже.
Как трябваше да се държи? Резервирано? Но все пак трябваше да опита да поговори с нея? Въпреки явното й желание да намери повод да се скара с него? Или да се преструва, че не забелязва поведението й, да приеме, че тя все още се интересува от причината за мистериозните светлини? Да я покани на вечеря? Или да нахлуе в кабинета й и да я вземе в прегръдките си?