Вместо кратки текстове за лични проблеми дневникът представляваше колекция от есета със заглавие и дата, писани в периода от 1955 до 1962 година. Първото есе разказваше за строителните работи през 1859 година в сградата на епископалната църква на Сейнт Ричард — явно по това време беше пристроявана — когато при изкопаване на основите открили древно индианско селище, наречено Лумби. Есето беше три страници. След него следваше друго за съдбата на цеха за щавене на кожи на Макготън Танъри, построен на брега на Памлико при Бун Крийк през 1794. Третото есе накара Джеръми да вдигне вежди. То представяше мнението на автора за случилото се с жителите на остров Роанок през 1578.
Той си спомни думите на Лекси, че един от дневниците принадлежал на млад любител историк, и прелисти бързо страниците, спирайки на заглавията в търсене на нещо по-близко до неговата тема. Минаваше страница след страница и… изведнъж осъзна, че е видял нещо, но го е подминал. Спря и се върна назад. Прочете заглавието и застина с пръст върху страницата:
През последните години някои наши съграждани твърдят, че гробището «Седар Крийк» е обитавано от духове. Преди три години «Южен Журнал» публикува статия на тази тема, но в нея не се предлагаше никакво обяснение. Реших да проведа собствено разследване и мога смело да кажа, че реших загадката и знам защо светлините се появяват само в точно определено време.
Няма никакво съмнение, че тук не става дума за духове и че светлините всъщност идват от хартиената фабрика на Хенриксън, и се отразяват в преминаващия по моста над реката влак, а оттам в Рикърс Хил. Огромно значение имат също фазата на луната и гъстата мъгла…“.
Джеръми продължи да чете, затаил дъх. Въпреки че авторът не обясняваше причината за потъването на гробището — без този факт светлините сигурно изобщо нямаше да се виждат — в общи линии заключението му съвпадаше с това на Джеръми. Само че той го бе открил почти преди четирийсет години.
„Четирийсет години…“
Той откъсна лист от бележника си, отбеляза страницата и свали подвързията на дневника да разбере името на автора. Прочете го и веднага си припомни своя пръв разговор с кмета. Сега вече всичко си дойде на мястото.
Авторът на есетата се казваше Оуен Джъркин.
Дневникът принадлежеше на бащата на кмета Джъркин. Според неговите думи „баща ми знаеше всичко за това място“. Оуен бе разбрал каква е причината за светлините. И естествено, бе казал на сина си. Следователно кметът знаеше, че в тях няма нищо свръхестествено, но му бе представил нещата различно. Което означаваше, че го бе лъгал през цялото време, за да го използва и чрез неговите материали да привлече повече туристи.
И Лекси…
Когато Джеръми дойде за пръв път в библиотеката, тя му намекна, че отговорът може да се крие в един от дневниците. Значи беше чела дневника на Оуен Джъркин. Но го бе лъгала от самото начало, играейки играта на кмета.
Той се зачуди колко ли хора в града знаеха истината. Дорис знаеше ли? Може би. Не, не може би, поправи се бързо, със сигурност знаеше. При първия им разговор му заяви, че не вярва в духове. Всъщност нямаше как да не знае, Лекси й беше внучка, но и тя като кмета и Лекси, не му каза за какво става дума.
Какво означаваше това? Че цялата работа беше една шега: писмото, проучването, партито. При това за негова сметка.
И ето че Лекси се оттегляше, но не преди да му разкаже как Дорис я завела като малка на гробището да види духовете на родителите си. И онова мило подмятане, че майка й и баща й сигурно искат да се запознаят с него.
Съвпадение?
Или хитро скроен план?
И начина, по който се държеше сега…
Сякаш искаше той да си замине. Сякаш не чувстваше нищо към него. Защото знаеше какво ще стане…
Всичко ли беше планирано? И ако беше така, защо?
Джеръми грабна дневника и тръгна към кабинета на Лекси, твърдо решен да получи отговори. В яда си не забеляза, че затръшна със сила вратата, нито обърна внимание на доброволците, които се втренчиха в него, любопитни да разберат какво става. Вратата на кабинета на Лекси беше открехната, той я разтвори със замах и влезе.
Купчините с книги и документи вече бяха скрити, тя държеше мебелочистител и търкаше до блясък плота на бюрото. Усетила присъствието му, вдигна глава и видя протегнатата ръка на Джеръми с дневника в нея.