— Не. Няма нужда да чета мисли, за да разбера защо се държиш така още от сутринта.
— Добре. Нека аз да се опитам да прочета твоите мисли — извика Лекси. Беше й дошло до гуша от обвиненията му, беше й дошло до гуша от него. — Нека да ти кажа какво виждам аз.
Усети, че е повишила тон, сигурно я чуваха из цялата библиотека, но не й пукаше.
— Виждам човек, който знае какво да каже, за да се хареса на другите, но когато стане дума да докаже думите с дела, се оказва, че не вярва в тях.
— Какво трябва да значи това?
Тя закрачи из стаята.
— Какво ли? Да не мислиш, че не знам, че мислено вече си в Ню Йорк? Това тук е само една спирка по пътя ти. Бас държа, че дълбоко в себе си се чудиш как може човек да живее в тази пустош. И въпреки сладките ти приказки вчера, мисълта, че можеш да останеш тук, ти се струва смешна.
— Не съм казвал, че ще остана.
— Не беше нужно — извика тя, бясна от самодоволното му поведение. — Когато говорех за саможертва, бях абсолютно сигурна какво е мнението ти. Ти си мислеше, че аз трябва да я направя. Да напусна семейството, приятелите и дома си, защото Ню Йорк е много по-добър град за живеене. Да постъпя като послушна малка женичка, да последвам съпруга си, където и да реши да отиде. Мога да се обзаложа, че изобщо не ти е минало през ума ти да напуснеш дома си.
— Преувеличаваш.
— Така ли? За какво? За това, че очакваш да тръгна с теб? Или си планирал утре да се отбиеш в някоя агенция за недвижими имоти? Ето, позволи ми да ти улесня живота. — Грабна телефона и му подаде слушалката. — Офисът на госпожа Рейнолдс е от другата страна на улицата. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже няколко къщи, ако си готов да купуваш.
Джеръми остана загледан в нея. Не можеше да отрече обвиненията й.
— Защо мълчиш? — Тресна слушалката върху вилката тя. — Да не би да си прехапа езика? Отговори ми, моля ти се, какво имаше предвид, като каза, че ще измислим начин да запазим връзката ни? Дали не си представяше, че ще седя тук и ще чакам да намериш време да отскочиш за една-две нощи, без реална възможност да бъдем заедно? Или ще използваш тези твои посещения да ме убедиш, че правя огромна грешка, като кисна тук, че си губя времето и е много по-добре да те последвам? — В думите й имаше толкова болка и гняв.
Дълго време никой от тях не проговори.
— Защо не ми каза това снощи? — попита накрая той. Гласът му звучеше глухо и нещастно.
— Опитах се — отвърна тя. — Но ти не искаше да слушаш.
— Тогава защо… — Той остави въпроса недовършен, но смисълът му беше кристално ясен.
— Не знам — въздъхна тя и сведе поглед. — Ти си хубав мъж. Прекарахме два чудесни дни… просто бях в такова настроение.
Джеръми се взря в нея.
— Това ли беше за теб? Едно добро прекарване на времето?
— Не — призна Лекси, съзирайки болката в очите му. — Не и последната нощ. Но това не променя факта, че всичко свърши.
— Значи се отказваш?
— Не! — извика тя и с изненада усети сълзите в очите си. — Не прехвърляй вината върху мен. Ти си този, който си тръгва. Ти нахлу в живота ми и го обърка. Аз си живеех съвсем спокойно, преди да се появиш. Бях доволна от живота си. Не можех да кажа, че съм щастлива, може би малко самотна, но доволна. Обичам си работата. Обичам да посещавам Дорис и да виждам, че е добре. Обичам да чета приказки на децата. Дори обичам нашата туристическа обиколка, въпреки че ти ще се опиташ да я изкараш нещо глупаво, за да блеснеш по телевизията.
Те стояха един срещу друг като препарирани. Всички думи бяха изречени. Всичко бе изкарано на светло и двамата се чувстваха изцедени.
— Недей така.
— Как? Да говоря истината ли?
Без да изчака отговора му, тя грабна якето и чантата си и тръгна към вратата. Джеръми се отдръпна да й направи път и тя мина покрай него, без да каже нито дума повече. Вече беше в коридора, когато той най-после събра сили да заговори:
— Къде отиваш?
Лекси направи още една крачка, преди да спре. Въздъхна и се обърна.
— У дома — отвърна тихо. Изтри една сълза и изправи рамене. — Както ще направиш и ти.
18.
Късно вечерта Алвин и Джеръми разположиха камерите по брега на Памлико. От старата фабрика за тютюн се носеше музика. Танците бяха в разгара си. Останалите магазини бяха затворени. Дори и прозорците на „Лукилу“ бяха тъмни. Свили се в якетата си, двамата, изглежда, бяха единствените, които работеха.