Ако имате нужда от повече информация, моля, обадете ми се в «Хърбс», местния ресторант“.
Следваше още информация за контакти и онази брошура на местното историческо дружество. Той прочете описанието на различните къщи, обект на предстоящата обиколка из старата част на града, прескочи сведенията за парада и танца в някаква плевня в петък вечерта и като стигна до частта, където се казваше, че за пръв път в съботната нощна разходка ще бъде включено посещение на гробището, вдигна вежди. На гърба на брошурата имаше украсени с изрисувани на ръка версии на Каспър, свидетелства на хора, видели светлините, и откъс от статията в местния вестник. В центъра се виждаше неясна снимка на ярки светлини в онова, което можеше да мине за гробище, но можеше и да не е (надписът твърдеше, че е).
Не беше като ректорията Борли — рушаща се „обитавана от духове“ викторианска сграда на северния бряг на река Стур в Есекс, Англия, най-известната обитавана от призраци сграда в историята, „представлението“ там включваше конници без глави, странни мелодии на орган и камбани — но все пак възбуда интереса му.
Не успя да намери споменатата в писмото статия — уебстраницата на местния вестник не разполагаше с архив — но се свърза с различни катедри в университета „Дюк“ и най-после намери първоначалния проект за изучаване на явлението. Той беше подготвен от три вече дипломирали се момчета и въпреки че взе имената и телефоните им, не беше сигурен, че има смисъл да се свързва с тях. За съжаление в доклада от проучването нямаше никакви подробности. Той просто потвърждаваше наличието на светлините и уверяваше читателите, че оборудването на студентите е било добро и достатъчно, но това не му вършеше работа. А и ако бе научил нещо през изминалите петнайсет години, то бе да се доверява само на себе си.
Ето, това беше малката мръсна тайна на всички пишещи за списания братя. Те твърдяха, че правят собствени проучвания и повечето от тях правеха нещо, но се облягаха основно на мнения и полуистини, публикувани в миналото. И естествено, често допускаха грешки, обикновено ставаше дума за малки неточности, но понякога пишеха опашати лъжи. Всяка статия във всяко списание съдържаше грешки и преди две години Джеръми написа статия по темата, разкривайки порочните практики на своите колеги.
Неговият редактор не допусна статията за печат и нито едно от другите списания не беше въодушевено от идеята.
Загледан в преминаващите пред очите му редици от дъбове, Джеръми се запита дали не е дошло време да смени кариерата си и изведнъж му се прииска да бе разучил по-подробно тази история със светлините. Ами ако няма никакви светлини? Ами ако авторката на писмото е измамница? Или ако не успее да събере достатъчно факти, за да напише статия? Той поклати глава. Вече беше прекалено късно да се тревожи. Вече беше тук, а телефонът на Нейт сигурно пушеше.
В багажа си имаше всичко необходимо за преследване на духове (подробно описани в наръчника „За истински ловци на духове“, купена от него на шега след една бурна вечер). Имаше полароид, трийсет и пет милиметрова камера, четири малки видеокамери с триножници, аудио рекордер и микрофони, микровълнов радиационен детектор, компас, очила за нощно виждане, лаптоп и куп други неща.
Все пак трябваше да го направи с необходимите средства. Ловът на духове не беше за аматьори.
Редакторите винаги мърмореха за цената на високотехнологичните му капризи, но те бяха задължителни за подобни разследвания. Технологиите се развиват бързо и вчерашните играчки днес приличат на оръдия на труда от каменната епоха, обясни Джеръми на редактора си, мечтаейки за онова нещо с лазерния лъч, дето Бил Мъри и Харолд Рамис използваха в „Ловци на духове“. Щеше да му хареса да види лицата на шефовете си, когато им предложи. Спомни си как редакторът зави като заек на амфетамини, когато му представи платежното нареждане. Сигурно щеше да побеснее, ако вместо в колонката на списанието историята се появеше на телевизионния екран.
Споменът за лицето на редактора го накара да се усмихне. Той завъртя копчето на радиото. Мина през различни ритми — рок, хип-хоп, кънтри, госпъл — и неизвестно как попадна на някакво радиошоу. Двама рибари разпалено убеждаваха слушателите, че теглото на рибата, до което е разрешено да се лови, трябва да се намали. Водещият, необичайно заинтригуван от темата, имаше силен южняшки акцент. Рекламите предлагаха ловни пушки и билети за последното модно шоу на Грифтън. На следващата станция предаваха спортни новини, разказваха за последните промени в отборите на Наскар.