— Може би по-късно.
— Твоя воля — сви рамене Алвин. — Ако не ти се говори, добре. Тогава ще поспя.
Той се облегна назад и затвори очи.
Джеръми се загледа през прозореца и отново се вглъби в себе си. Алвин спа през по-голямата част от полета.
Джеръми взе такси от „Ла Гуардия“. Неистовият шум и забързаният ритъм на града го атакуваха на мига. Бизнесмени с куфарчета бързаха насам-натам, майки дърпаха за ръка малките си деца, а с другата крепяха пазарски торби, миризмата на бензин беше задушаваща, клаксони и сирени на полицейски коли виеха непрекъснато. Всичко беше както обикновено, той бе израснал в този свят и го смяташе за неотменима част от себе си. Но докато гледаше през прозореца на колата, връщайки се бавно към действителността, с изненада установи, че мисли за „Грийнлийв“ и за пълната тишина, която му предлагаше онова място.
Пощенската му кутия беше препълнена с рекламни материали и сметки. Той ги събра и тръгна към своя етаж. Вътре всичко си беше, както го бе оставил. По пода на хола се въргаляха списания, бюрото в кабинета му както винаги не се виждаше от книги, трите бири „Хайнекен“ си стояха в хладилника. Той остави куфара в спалнята, отвори една бира и занесе лаптопа и чантата при бюрото. Те съдържаха цялата събрана през последните няколко дни информация: бележки и копия на статии, цифровата камера с направените от него кадри на гробището, картата и дневника. Започна да разопакова нещата си и изведнъж от чантата му изпадна пакет с пощенски картички. Трябваше му време да се сети, че ги бе купил през първия ден в Бун Крийк. Най-отгоре видя изглед към града от реката. Махна опаковката и започна да ги разглежда. На една от тях се виждаше градският културен дом. Една леко разфокусирана синя чапла стоеше в сянката му. Зад нея, огрени от следобедното слънце, преминаваха рибарски лодки. Той продължи нататък. Към средата на купчинката намери картичка с библиотеката и седна бавно на стола. Съзнанието му извика образа на Лекси. Толкова я обичаше, че му беше трудно да диша.
Не, с това беше свършено, напомни си решително и продължи да разглежда картичките. Видя „Хърбс“, сниман от странен ъгъл, видя и снимка на града от Рикърс Хил. Последната картичка показваше центъра на града и нещо в нея го накара да се взре по-внимателно.
Това беше репродукция на стара черно-бяла снимка на града, какъвто е изглеждал през петдесетте години на миналия век. На преден план беше театърът, добре облечени посетители чакаха на касата за билети. В далечината, на малката зелена площ до главната улица, се виждаше коледно дърво. Няколко двойки се любуваха на украсеното с гирлянди и празнични светлини борче, други се разхождаха, хванати за ръце. Докато разглеждаше картичката, Джеръми си представи как са празнували хората в Бун Крийк преди петдесет години. На мястото на затворените магазини видя тълпи от жени с разкошни шалове и мъже с шапки. Децата се люлееха на големи люлки.
Загледан в празничната суетня, Джеръми неволно се замисли за Джъркин. Снимката му показа не само миналото на Бун Крийк, но и живота, който кметът се надяваше да осигури отново на съгражданите си. Беше като картина на Норман Рокуел, но с южняшки привкус. Той дълго държа картичката пред себе си, замислен за Лекси и за статията си.
Срещата с продуцентите беше определена за вторник следобед. Нейт се видя с Джеръми малко преди уговорения час в любимия си ресторант „Смит и Воленски“, специализиран в приготвянето на ястия от говеждо месо. Агентът беше развълнуван, че вижда приятеля си, и щастлив, че най-после отново щеше да го скрие под крилото си и да го държи под око. Още със сядането започна да обсъжда снимките на Алвин, описвайки ги като фантастични, „също като онази къща на духовете в Амитивил, но истинско“, и го увери, че телевизионните шефове ще се влюбят в тях. Джеръми остави Нейт да говори, оглеждайки разсеяно обстановката, но когато една тъмнокоса жена с дължина на косата като тази на Лекси стана и напусна заведението, усети буца в гърлото си, извини се и изтича в тоалетната.
Когато се върна, Нейт разглеждаше менюто. Джеръми си поръча студен чай и добави малко захар. Погледна набързо менюто и обяви, че ще вземе риба на скара.
— Това е ресторант за говеждо месо — напомни му агентът.
— Знам, но в момента предпочитам нещо по-леко.
Нейт проследи бавно с пръст рибните ястия, сякаш се чудеше, дали и той да не си поръча същото. Но накрая свъси вежди и остави менюто настрани.
— Аз ще си взема една пържола. Цяла сутрин мисля за нея. Та, докъде бяхме стигнали?