Самолетът щеше да затвори врати след не повече от десет минути. Преминал през охраната, той се затича. Лавирайки между хората, извади личната си карта и започна да брои порталите. Пристигна плувнал в пот и попита задъхано:
— Успях ли?
— Да, но само защото има малко закъснение — каза момичето на гишето, тракайки по клавиатурата.
Служителят на пропуска го изгледа любопитно.
Най-после получи билета, служителят затвори вратата зад него, а той продължи по ръкава към борда на самолета. Още не можеше да си поеме дъх, когато стъпи на борда му.
— Излитаме след малко. Вие сте последният пътник, така че можете да седнете, където искате — каза стюардесата, докато му правеше място да мине.
— Благодаря — отвърна той и тръгна между седалките. Не можеше да повярва на късмета си. Видя едно място до илюминатора към средата на салона и седна. Докато слагаше сака над главата си, зърна Дорис три реда по-назад.
Погледите им се срещнаха, но тя нищо не каза. Само се усмихна.
Самолетът се приземи на летището в Райли точно в три и половина и Джеръми тръгна с Дорис през терминала. Щом наближиха изхода, той рече:
— Трябва да наема кола.
— Аз ще те откарам. Нали сме в една посока? — Тя го видя, че се колебае, и добави с усмивка: — Ще те оставя ти да шофираш.
Това реши проблема. Щом седнаха, той натисна газта и без да пада под сто и трийсет километра, съкрати тричасовия път с четирийсет и пет минути. Слънцето вече залязваше, когато стигнаха покрайнините на града. Мислеше за Лекси през цялото време и не забеляза как мина времето, нито запомни нещо от пътя. Опита се да упражни думите, които искаше да й каже, и да предугади отговора й, но се отказа, защото нямаше представа как щяха да се развият нещата. Всъщност нямаше значение. Дори и да знаеше, че няма надежда, пак щеше да дойде, защото не знаеше какво друго би могъл да направи.
Улиците на Бун Крийк бяха тихи и пусти.
— Би ли ме оставил у дома? — обърна се към него Дорис.
Той я погледна изненадано и едва сега си даде сметка, че по време на пътуването двамата си бяха разменили не повече от две-три думи. Потънал в мисли за Лекси, беше забравил, че не е сам.
— Ами… колата? Няма ли да ти трябва?
— Ще имам нужда от нея чак утре сутринта. Сега е прекалено студено за нощни разходки.
Джеръми зави по познатия път и спря пред дома й. Сутрешният вестник лежеше пред вратата на малката бяла къща. Луната осветяваше покрива й и бледата й светлина му позволи да види отражението си в огледалото. Мисълта, че само след няколко минути ще се изправи пред Лекси, го накара да прокара инстинктивно пръсти през косата си.
Дорис забеляза нервния жест и го потупа по коляното.
— Всичко ще бъде наред. Можеш да ми вярваш.
Джеръми се усмихна слабо, опитвайки се да скрие съмненията си.
— Ще ми дадеш ли някакъв съвет?
— Не — поклати тя глава. — Вече прие онзи, заради който дойдох в Ню Йорк. Тук си, нали?
Той кимна. Дорис се наведе към него и го целуна по бузата.
— Добре дошъл у дома — каза тихо.
Джеръми направи обратен завой и пое с висока скорост към библиотеката. Лекси му бе казала, че я оставя отворена до седем заради хората, които се отбиват там след работа. Спомена му го в един от техните разговори, но в кой и кога, не можа да си спомни. Не беше ли в деня, когато се срещнаха за пръв път? Или на следващия? Той въздъхна, осъзнавайки, че нуждата да си спомня подробности от историята им беше просто опит да се успокои. Правилно ли постъпи, като се върна? Щеше ли да му се зарадва? С наближаването на библиотеката увереността му започна да се изпарява. За разлика от заспалата, потънала в мъгла картина, която си спомняше от първото си посещение, сега центърът беше ярко осветен. Пред „Лукилу“ имаше пет-шест паркирани коли и още толкова пред пицарията. На ъгъла имаше група младежи. Първоначално си помисли, че пушат, но щом се вгледа, видя, че парата идва от дъха им в студената вечер.