Отново зави и в края на пресечката видя светлините от прозорците на двата етажа на библиотеката. Паркира колата и излезе на тротоара. Пое дълбоко студения зимен въздух, прекоси бързо улицата и отвори вратата.
Във фоайето нямаше никой. Той надникна през остъклената врата на залата на първия етаж, видя хора, но Лекси не беше сред тях. Започна да се оглежда.
Решил, че може да е в кабинета или в залата на втория етаж, той прекоси коридора и изкачи стълбата. Огледа коридора и тръгна към кабинета й. Още отдалече забеляза, че вратата е затворена и отдолу не се процежда светлина. Натисна дръжката, но беше заключено. Провери в голямата зала и тръгна към отдела за редки издания. Там също беше заключено.
Върна се, без да обръща внимание на втренчените в него погледи — хората, естествено, го познаха — и отново слезе на първия етаж. Отправи се към изхода и едва тогава се сети, че трябваше да провери дали колата й е долу. Как можа да не се сети!
„Нерви“ — отвърна един глас в главата му.
Не беше проблем. Щом не беше тук, значи си бе у дома.
Понесла няколко книги в ръка, една от възрастните служителки в библиотеката пресече пътя му. Очите й светнаха, щом го позна.
— Господин Марш! — възкликна изненадано. — Не очаквах да ви видя отново. Какво правите тук?
— Търся Лекси.
— Тя си тръгна преди един час. Мисля, че отиде у Дорис да види какво става. Звъня й няколко пъти, но никой не й отговори.
Джеръми се опита да скрие вълнението си.
— Днес Дорис не е ходила в ресторанта и това я притесни. Опитах се да я убедя, че сигурно има частни поръчки и се занимава с тях, но вие знаете колко се тревожи тя. Прекалено е грижовна. Понякога изкарва Дорис от нерви, но това е нейният начин да й засвидетелства любовта си.
Жената спря, осъзнала изведнъж, че Джеръми не бе обяснил защо е тук. Отвори уста да каже нещо, но той я изпревари:
— Вижте, много ми е приятно да си бъбря с вас, но трябва да намеря Лекси.
— За вашата статия, предполагам? Мисля, че мога да ви помогна. Ключът за отдела за редки издания е у мен и ако ви трябва…
— Не, благодаря, няма да е необходимо.
Той тръгна към вратата. Преди да излезе, чу гласа й:
— Ако дойде, да й кажа ли, че сте я търсили?
— Не — извика през рамо той, — искам да я изненадам.
Джеръми излезе навън и потръпвайки от студ, изтича към колата. Пое по главната улица и се насочи към другия край на града. Небето притъмня съвсем. Над върховете на дърветата се показаха звезди. Бяха толкова много. Сигурно беше прекрасно да ги гледаш от Рикърс Хил. Той зави по улицата на Лекси, видя, че прозорците не светят и колата й не е отпред, и настроението му падна под нулата. Мина бавно покрай къщата, надявайки се да греши.
Не беше в библиотеката, не беше у дома, къде беше, за бога? Ако беше тръгнала към къщата на Дорис, трябва да бе минала покрай него? Той се замисли. Срещна ли друга кола по пътя си? Не си спомняше, а и тогава не му беше до това. Но знаеше със сигурност, че би разпознал нейната при всякакви обстоятелства.
Накрая все пак реши да отиде до дома на Дорис. Премина бързо през града и оглеждайки се за колата й, не усети кога пристигна до бялата къща. Един поглед беше достатъчен да разбере, че баба й вече спи.
Въпреки това той спря за минута пред къщата да помисли къде може да е отишла Лекси. Градът беше малък и възможностите не бяха много. Първата му мисъл беше за „Хърбс“, но веднага си спомни, че вечер ресторантът не работеше. Не беше видял колата й пред „Лукилу“, нито на друго място в центъра. Предположи, че върши нещо рутинно: пазарува, връща видеокасета, взема дрехите си от химическо чистене или…
Изведнъж се сети къде да я намери.
Джеръми стискаше здраво волана. Пътуването му беше към края си, трябваше да се стегне, да се опита да възвърне самообладанието си. Но гърдите му бяха стегнати като в обръч, задъхваше се, както следобеда, когато сядаше на мястото си в самолета. Не беше за вярване, че денят му бе започнал в Ню Йорк с мисълта, че повече няма да види Лекси, а ето го сега в Бун Крийк по следите на невъзможна задача. Скоро напусна главната улица и сви по неосветения път. Опита се да познае каква щеше да бъде реакцията й, когато го види, но скоро се отказа.
Луната къпеше гробището със синкавите си лъчи и надгробните плочи проблясваха в мрака, огрени сякаш от вътрешна светлина. Високата желязна ограда придаваше призрачност на и без това наситената с готическа красота гледка.