Джеръми се обърна, щом чу мелодичния глас, и в първия момент замръзна на място. Разпознал момичето от гробището, той бързо се окопити и се усмихна широко. Изглеждаше добронамерен (и трапчинките му бяха толкова сладки), но усмивката му беше прекалено отработена и не беше достатъчна, за да прикрие превъзходството в погледа му.
— Вие ли сте Лекс? — попита я той.
— Това е съкратено от Лекси. Дорис ме нарича така. Приятно ми е, Лекси Дарнъл.
— Вие ли сте библиотекарката?
— Само през времето, когато не бродя из гробищата и не отблъсквам зяпащи ме мъже.
— Д’ре — каза той, опитвайки се да произнесе думата като Дорис.
Тя се усмихна и мина покрай него, за да изправи няколко книги на рафта, обект на неговото внимание, преди тя да се появи.
— Не ви се получа, господин Марш. Вие търсите буквите, сякаш попълвате кръстословица.
Той се засмя невъзмутимо и без да се засегне от коментара й, попита:
— Така ли мислите?
„Определено е женкар“ — помисли си тя.
— Убедена съм — отвърна и продължи да подрежда книгите. — С какво мога да ви помогна, господин Марш? Предполагам, че търсите информация за гробището?
— Май слуховете за мен са ме изпреварили.
— Дорис ми се обади и ми каза, че идвате насам.
— Аха — кимна той. — Трябваше да се досетя. Тя е много интересна жена.
— Тя е моя баба.
Джеръми повдигна вежда и си помисли: „Д’ре“.
— Баба ви разказа ли ви за нашия обяд? — попита.
— Не се интересувах от това — отвърна тя и прибра косата зад ухото си. Боже, тези трапчинки бяха като на малките деца, просто те приканваха да пъхнеш пръст в тях. Не че на нея й влияеха, разбира се. Тя сложи книгите по местата им, обърна се към него и каза делово:
— Може да не ми вярвате, но в момента съм много заета. Имам цял куп документи за попълване и всичко е за днес. Каква информация търсите?
Той сви рамене.
— Нещо за историята на гробището и на града. Кога са се появили светлините? Правени ли са някакви проучвания в миналото? Документи, споменаващи легендата. Стари карти. Информация за Рикърс Хил и за топографията на областта. Исторически документи. Такива неща.
Тя не отговори веднага и след кратка пауза той се облегна на рафта зад гърба си и рече:
— Изумително е, нали?
— Моля? — погледна го неразбиращо тя.
— Да ви видя на гробището и сега тук. И писмото на вашата баба. То е причината сега да съм тук. Странно съвпадение, не мислите ли?
— Не съм се замисляла.
Джеръми не се отказа. Рядко му се случваше да се предаде, особено когато интересът му бе събуден:
— Не съм от този край и много се надявам вие да ми кажете какво правят хората тук в свободното си време. Искам да кажа, има ли някъде място, където човек може да пие едно кафе? Или да хапне нещо?
Тя примигна, питайки се дали го е разбрала правилно.
— Да не би да ме каните на среща?
— Само ако сте свободна.
— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя, възвръщайки самообладанието си. — Но все пак благодаря за поканата.
И задържа погледа му, докато го принуди да се предаде.
— Добре, добре, разбирам — усмихна се Джеръми и трапчинките се появиха отново. — Поне опитах. А сега дали е възможно да започна проучването си? Ако не сте прекалено заета с документацията, имам предвид. Бих могъл да дойда утре, ако не е удобно сега.
— Искате ли да започнете с нещо конкретно?
— Надявах се да прочета публикувана в местния вестник статия. Нямах възможност да се запозная с нея, тъй като не е качена в интернет. Но може би и вие не разполагате с нея.
Тя кимна.
— Ще я намерим на микрочип. През последните две години си сътрудничим тясно с нашия вестник и няма да е проблем да я намерим.
— Много добре — каза той. — А разполагате ли с някаква информация за града като цяло?
— Тя е на същото място.
Той се огледа за момент, не знаеше накъде да тръгне.
— Насам, господин Марш. Ще намерите всичко на втория етаж.
— Има и втори етаж?
Тя се обърна леко и рече:
— Ако ме последвате, ще ви покажа.
Джеръми тръгна след нея.
— Ще ми се разсърдите ли, ако ви попитам нещо?
Тя отвори вратата и се поколеба за миг.
— Не, разбира се — отвърна с непроницаемо лице.