— Знаете ли, може да ви се стори невероятно, но много хора в града недоволстват, че държа такива книги. Особено онези за магиите. Смятат, че влияят зле на младите.
— И наистина влияят. Пълни са с лъжи.
Тя се усмихна.
— Може да е така, но те не се безпокоят за това. Искат да ги махна, защото се страхуват да не би някой наистина да призове злите сили. Може например някое дете да ги прочете, без да иска да привика сатаната и той да превърне града ни в ад.
Джеръми кимна.
— Впечатлителната младеж на Библейския колан. Разбираемо е.
— Но ще ви помоля да не ме цитирате по този въпрос. Тук си говорим неофициално, нали?
Той вдигна ръка:
— Обещавам. Честна скаутска.
Те продължиха в мълчание. Зимното слънце не успя да пробие сивата завеса на облаците. Лекси спря пред няколко лампи и ги включи. Помещението се изпълни с жълтеникава светлина. Докато се навеждаше към лампионите, той долови цветния аромат на парфюма й, потръпна и побърза да насочи вниманието си другаде. Погледна разсеяно към портрета над камината и попита:
— Коя е тази?
Лекси спря и проследи погледа му.
— Майка ми.
Той я погледна в очакване и тя въздъхна шумно.
— През 1964 година оригиналната библиотека изгоряла до основи. Всички решили, че това е краят, но мама се заела да намери подходяща сграда и да събере нова колекция. Години наред засипвала кметството и общината с молби за финансиране, организирала разпродажби, чукала по вратите на местните бизнесмени и не си тръгвала, докато не напишели чек. Отнело й много време, но накрая успяла.
Докато говореше, Джеръми местеше очи от портрета към Лекси и обратно. Имаше прилика, разбира се, трябваше веднага да я забележи. Особено в очите. Виолетовото го грабна веднага, но сега, докато гледаше отблизо очите на Лекси, забеляза, че по ръба им минаваше светлосиня ивица и незнайно защо това му се стори признак на доброта. Авторът на портрета се бе опитал да изобрази необикновената комбинация, но не бе успял да възпроизведе истинския цвят.
Лекси запали лампионите, изправи се и прибра падналия кичур зад ухото си. Острото око на Джеръми бе отчело, че тя го прави непрекъснато. Вероятно беше нервен тик. Което означаваше, че присъствието му я изнервяше. Той прие това за добър знак. Прокашля се и каза мило:
— Забележително от нейна страна. Много ще се радвам, ако мога да се запозная с нея.
На лицето на Лекси се появи лека усмивка, сякаш имаше какво още да каже, но веднага поклати глава:
— Съжалявам. Вие си имате работа, а аз ви задържам с моите приказки. — Кимна към стаята с редките издания и попита: — Искате ли да ви покажа къде ще прекарате следващите няколко дни?
— Мислите ли, че ще ми отнеме толкова много време?
— Нали искахте да прочетете статията във вестника и да направите исторически справки? Ще ми се цялата информация да е индексирана, но за съжаление не е така. Ще ви се наложи да поровите из документите.
— Не мисля, че книгите за историята на града са толкова много, нали?
— Не става дума само за книги, макар че и те не са малко. Подозирам, че ще намерите голяма част от полезната ви информация в дневниците. Бях си поставила за цел да събера колкото може повече лични дневници от жители на областта и сега мога да се похваля с внушителна колекция. Някои от тях датират още от седемнайсети век.
— Случайно да ви се намира нещо за Хети Дабилът?
— За съжаление, не. Но някои дневници са на хора от Уотс Лендинг. Един от тях е саморасъл историк, записвал е всичко случващо се в областта. Може да ги изнесете от библиотеката, но ще ви трябва известно време да се справите с тях. Написаното се чете трудно.
— Нямам търпение — каза той. — Обичам скучните проучвания. Живея за тях.
Тя се усмихна.
— Дано да сте добър в тази работа.
Той я погледна многозначително.
— О, да. Аз съм добър в много работи.
— Не се съмнявам, господин Марш.
— Джеръми — поправи я той. — Моля ви, наричайте ме Джеръми.
Тя вдигна вежди.
— Не съм сигурна, че идеята е добра.
— О, чудесна е — отвърна той. — Повярвайте ми.
Лекси изсумтя. „Истински котарак!“ — си каза наум.
— Предложението ви е изкушаващо — продължи с играта тя. — Поласкана съм. Но все пак не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя, господин Марш.