Той се облегна назад.
Градът се оказа точно какъвто си го бе представял. Тих, заспал и специален, каквито според жителите им бяха всички малки градчета, но нищо повече. Съществуването му се дължеше повече на силата на навика, отколкото на някаква уникалност; и през следващите десетилетия със застаряването на населението щеше да запада все повече. Тук нямаше бъдеще, нито дългосрочна програма…
— Четете за нашия прекрасен град, както виждам — разнесе се гласът й зад гърба му.
Той подскочи, изненадан, че не я е чул да влиза, и натъжен заради бъдещето на Бун Крийк.
— Да — окопити се бързо. — И признавам, че го намирам за доста интересно. Нямах представа, че е толкова вълнуващо да си „Ийгъл Скаут“.
— Джими Нелсън е прекрасно хлапе. Пълен отличник и много добър баскетболист. Баща му почина миналата година, но той продължава да помага на хората в града, въпреки че работи на половин работно време в пицарията на Пит. Много се гордеем с него.
— Браво на момчето!
„Да, бе“ — помисли си тя, но любезно се усмихна и постави до него купчина книги.
— Това е за вас. Мисля, че като начало ви е достатъчно.
Той плъзна поглед по десетината книги.
— Не казахте ли, че е по-добре да използвам дневниците? Тук всичко е обща история.
— Да, но не е ли редно първо да се запознаете с историческия период на разигралите се събития?
Той се поколеба.
— Предполагам, че ще е добре — призна накрая.
— Добре — отвърна тя и подръпна разсеяно ръкава на пуловера си. — Намерих една книга с истории за духове и реших, че може да ви заинтересува. Има глава за Бун Крийк.
— Чудесно.
— Ами, тогава ще ви оставя да работите. Ще намина след малко да видя имате ли нужда от нещо друго.
— Няма ли да останете? — разочарова се той.
— Не. Вече ви казах, че имам работа. Може да останете тук или да се преместите на масите в голямата зала. Но ще съм ви много признателна, ако не местите книгите долу. Нито една от тях не е заведена в регистъра.
— Не бих посмял за нищо на света.
— Сега ви моля да ме извините, но наистина трябва да тръгвам. А, и да ви предупредя, че библиотеката работи до седем, но този отдел затваря в пет.
— Дори и за приятели?
— Не. Тях ги оставям да седят, колкото си искат.
— Значи ще се видим в седем, предполагам?
— Не, господин Марш, ще се видим в пет.
Той се засмя.
— Да се надяваме, че утре ще ме оставите до по-късно.
Тя вдигна вежди, обърна се и без да отговори, тръгна към вратата.
Направи две крачки, но той я извика:
— Лекси?
— Да? — обърна се тя.
— Искам да ви благодаря. Много ми помогнахте.
На устните й се появи прекрасна обезоръжаваща усмивка.
— Няма защо.
Джеръми се зае да събере много данни за града и през следващите няколко часа прелисти всички книги, спря се на илюстрациите и снимките и прочете подробно всичко, което му се стори важно.
По-голямата част от информацията обхващаше ранната история на градчето и той записа в бележника си доста неща, които можеше да му потрябват. Естествено, още не знаеше кое щеше да му е необходимо, беше прекалено рано, затова изписа няколко листа с бележки.
В процеса на работата си той бе научил, че най-добрият подход към подобни истории е да започне с онова, което знае. Така че… какво знаеше със сигурност? Знаеше, че гробището е използвано близо сто години, без някой да спомене за мистериозните светлини. Те се бяха появили преди сто години и оттогава се явяваха редовно, но само при мъгливо време. Фактът, че са виждани от много хора, изключваше възможността да са плод на нечие въображение. Знаеше още, че в момента гробището потъва.
След няколко часа над книгите той осъзна, че не е научил почти нищо ново. Като повечето мистерии тази също беше като пъзел с много липсващи парчета. Въпросът дали Хети е проклела града или не, беше просто опит да се обяснят нещата. Но понеже самата легенда бе основана на невярна и неясна информация, някои парченца от истината — каквито и да бяха те — бяха преувеличени, а други игнорирани. Това означаваше, че Лекси е права. Трябваше да изчете всичко.