За него разобличаването на Клосън щеше да бъде истинска победа, а и човекът си го заслужаваше, защото беше от най-лошата порода измамници. Но имаше и друго. Прагматикът у Джеръми разбираше, че подобна история ти се пада веднъж на години, и искаше да извлече всички дивиденти от нея. Клосън беше истинска знаменитост, а в Америка значение имаше единствено дали си известен. Щеше да се вдигне голям шум. Той се отпусна назад. Опита се да си представи какво би станало, ако Клосън го избере за следващата си жертва, въпреки че възможността беше едно на хиляда. Не го очакваше — да бъдеш избран от „великия“ Клосън беше като да спечелиш голямата награда на конните надбягвания в Санта Анита — и знаеше, че и без това държи в ръцете си страхотен материал. Все пак реши, че днес съдбата като никога може да се намеси в негова полза, и когато рекламите свършиха, в него се зароди слаба, абсолютно неоправдана надежда, че Клосън ще го избере.
И Господ, сякаш недостатъчно впечатлен от изявите на медиума на сцената, както впрочем и самият Джеръми, избра да се случи точно така.
Зимата бе сковала Манхатън преди три седмици и още го държеше в ледените си прегръдки. Студеният фронт от Канада се премести насам, температурите паднаха почти до нулата, от решетките на канализацията се издигнаха облаци пара, после се спуснаха върху студените тротоари и образуваха ледена корица. Но като че ли никой нямаше нищо против. Издръжливите нюйоркчани демонстрираха пълно равнодушие към капризите на времето. Петъчната вечер не биваше да се пропилява за нищо на света. Хората работеха цяла седмица на пълни обороти и нямаше да си пропуснат празничната вечер, особено когато имаше повод за празнуване. Нейт Джонсън, Алвин Бърнстейн и двайсетина приятели и колеги, някои от „Сайънтифик Американ“, вече се бяха събрали и надигаха чашите в чест на Джеръми. Бюджетът на журналиста по правило беше ограничен, но повечето от тях вече бяха успели добре да си пийнат и се забавляваха здравата, защото вечерта беше за сметка на Нейт.
Нейт беше агентът на Джеръми, а Алвин, оператор на свободна практика — най-добрият му приятел. Всички се бяха събрали в един модерен бар в горната част на Уест Сайд, за да отпразнуват появата на Джеръми в „На живо в най-гледаното време“ по телевизия ABC. Рекламите за участието му течаха по канала вече цяла седмица — на повечето от тях той беше на преден план или в центъра с обещание за голямо скандално разкритие — и в офиса на Нейт заваляха предложения за интервюта от цялата страна. Днес следобед се бяха обадили от списание „Пийпъл“ и Нейт му бе насрочил интервю за понеделник сутринта.
Времето не беше достатъчно за организиране на отделно помещение за събирането, но май никой нямаше нищо против. С дългия си гранитен бар и приглушена светлина, претъпканото с клиенти заведение приличаше на сборище на юпита. Облечени в спортни сака, предимно от туид, и с капаци на джобовете, журналистите от „Сайънтифик Американ“ се бяха струпали в един ъгъл и обсъждаха оживено последните новини. Останалите клиенти явно минаваха оттам след края на работния си ден на Уол Стрийт и Медисън Авеню. На облегалките на столовете бяха намятани италиански сака, вратовръзките „Хермес“ бяха разхлабени, навсякъде се виждаха мъже, чиято единствена цел беше да смаят присъстващите дами с блясъка на ролексите си. В дизайнерски дрехи и обувки с невъзможно високи токчета, жените, дошли директно от издателствата и рекламните агенции наблизо, отпиваха мартини и се правеха, че не се интересуват от мъжете. Джеръми бе хвърлил око на една висока червенокоска в другия край на бара и както му се стори, тя също поглеждаше към него. Той нямаше представа дали го бе разпознала от телевизионните реклами, или просто имаше нужда от компания. Тя отмести поглед, привидно незаинтересована, но след малко отново го погледна. Този път задържа погледа си малко по-дълго и той използва момента да вдигне чашата си.
— Хей, Джеръми, гледай тук — побутна го Нейт. — Ти си на екрана. Не те ли интересува как си се представил?
Джеръми откъсна поглед от червенокосата и вдигна очи към екрана. Видя се да седи срещу Даяна Сойер. „Странно — помисли си, — сякаш съм едновременно на две места.“ Изглеждаше му нереално. Всичко случило се през последните три седмици му изглеждаше нереално, въпреки дългия му стаж в медиите.