Не че беше проблем. За него тази част от проучването беше най-приятната. Много често търсенето на истината се оказваше по-приятно от писането на заключението. Той се върна към книгите и скоро се потопи напълно в темата. Научи, че Бун Крийк е построен през 1729 година и това го нареждаше сред най-старите градове в щата. Дълго време не бил нищо повече от малко селце между бреговете на река Памлико и Бун Крийк, но в края на века се превърнал в главно пристанище за вътрешния воден транспорт и появата на параходите през деветнайсети век ускорила разрастването на града. Към края на века железопътният бум достигнал до Северна Каролина, горите били изсечени и се разкрили каменни кариери. Заради местоположението си като портал към външните води построили мост над реката и градът станал част от железопътната мрежа на страната. Районът процъфтявал, икономиката му започнала усилено да се развива, но след 1930 година броят на населението му спрял да нараства. В последните години дори започнал да намалява и това не учуди Джеръми.
От книгата за духовете научи броя на погребаните в „Седар Крийк“. В тази версия Хети проклела града не заради преместването на останките на нейните предци, а защото отказала да се отдръпне от пътя, когато насреща й се задала съпругата на един от членовете на градската управа. Понеже била смятана за духовен водач на хората от Уотс Лендинг, не била арестувана, но някои расистки настроени жители на града взели нещата в свои ръце и се развилнели из негърското гробище, нанасяйки огромни щети. В гнева си Хети проклела „Седар Крийк“ и се заклела, че предните й няма да спрат да тъпчат земята му, докато цялото гробище не потъне.
Джеръми се облегна назад и се замисли. Наученото му разкри три напълно различни версии на една и съща легенда. Не знаеше какво да мисли.
Интересното беше, че авторът на книгата, А. Дж. Морисън, бе добавил под линия, че гробището „Седар Крийк“ наистина потъва. Според данните земята там потънала близо трийсет сантиметра, но авторът не бе потърсил обяснение.
Джеръми провери датата на публикацията. Книгата беше писана през 1954 година. Сравнявайки снимките, откри, че оттогава гробището бе потънало най-малко с още трийсет сантиметра. Отбеляза си да провери данните от проучванията по онова време, както и по-новите, ако имаше такива.
Но докато четеше, не спираше да хвърля по един поглед през рамо с надеждата Лекси да се появи.
Седнал в автомобила си на игрището за голф преди разклона за града и с притиснат до ухото си телефон, кметът се напрягаше да чуе нещо през силния статичен шум. В тази част на района връзката беше лоша и той се зачуди дали положението щеше да се подобри, ако извади антената навън.
— Бил е в „Хърбс“? Днес на обяд? „Най-гледаното време“ ли каза?
Той кимна, без да показва, че е забелязал как партньорът му по голф подритва спрялата зад дървото топка към по-добра позиция, преструвайки се, че проверява къде се е приземила при последния удар.
— Намерих я — извика иззад дървото той и се приготви за удар.
Партньорът на кмета непрекъснато хитруваше, но, честно казано, кметът не се ядосваше много, защото той правеше същото. Иначе как щеше да поддържа своя хандикап?
Човекът от другата страна на линията вече привършваше, когато партньорът му запрати за втори път топката между дърветата.
— По дяволите! — извика той, но кметът му обърна гръб.
— М-да, това е интересно — каза в слушалката и в главата му се завъртяха безброй възможности. — Радвам се, че се обади. Заемам се с това. Дочуване.
И затвори в мига, когато партньорът му тръгна към него.
— Дано със следващата топка да се справя по-добре — каза той и вдигна ръце.
— Не се безпокой — отвърна кметът, замислен за неочакваното развитие на нещата. — Сигурен съм, че другия път ще падне точно където я искаш.
— Кой се обади?
— Съдбата — заяви той. — И ако си изиграем правилно картите, това може да се окаже нашето спасение.
Два часа по-късно, когато слънцето се спусна над върховете на дърветата и сенките започнаха да си пробиват път през прозорците, Лекси надникна в стаята за редки издания.
— Как върви?
Джеръми се обърна на мига и й се усмихна. Избута стола назад, прокара ръка през косата си и каза уморено:
— Добре. Научих доста неща.
— Достигнахте ли до вълшебния отговор?