— Не, но се доближавам, усещам го.
Тя влезе в стаята.
— Радвам се. Но вече ви казах, че заключвам помещението в пет, за да мога да се справя с тълпата, дошла след края на работния ден.
— Няма проблем — отвърна той и стана. — И без това се чувствам малко уморен. Денят беше дълъг.
— Ще дойдете утре сутринта, нали?
— Така съм го планирал. Защо?
— Обикновено прибирам по рафтовете всичко извадено през деня.
— Ще ви помоля да оставите тази купчина засега? Мисля, че ще ми се наложи да прегледам отново някои от книгите.
Тя се замисли за момент.
— Добре. Но ви предупреждавам, че ако не се появите рано сутринта, ще реша, че съм сбъркала в преценката си за вас.
Той кимна и каза тържествено:
— Обещавам, че няма да ви подведа. Не съм такъв.
Тя извъртя очи и си помисли: „Боже, самовлюбен паун!“. Но на глас изрече:
— Сигурен съм, че го казвате на всяко срещнато момиче.
— О, не — облегна се на бюрото той. — Всъщност съм много срамежлив. Можете да ме наречете дори отшелник. Рядко излизам.
Тя сви рамене.
— Това не е ново. Предвид, че сте журналист от големия град. Но не ви е необходимо да излизате, нали? Сигурна съм, че жените сами ви намират.
— Това притеснява ли ви?
— Не.
— Добре. Но както знаете, първото впечатление лъже.
— О, това го разбрах веднага.
— Така ли?
— Да — отвърна тя. — Когато ви срещнах на гробището, в първия момент реших, че сте дошли на погребение.
5.
Петнайсет минути по-късно Джеръми зави от асфалтирания път към поредната покрита с чакъл улица — тук явно си падаха по чакъла — и паркира в центъра на едно блато пред изписана на ръка табела „Грийнлийв Котиджис“, отбелязвайки си наум да не вярва на обещанията на местната търговска палата, изсипани с щедра ръка в брошурата и сайта.
„Грийнлийв Котиджис“ в никакъв случай не можеше да се нарече модерен, дори ако го бе посетил преди трийсет години. В комплекса имаше само шест бунгала, разположени по брега на реката, с олющена боя, дървени стени и ламаринени покриви. До всяка една от паянтовите постройки се достигаше по тясна неподдържана алея, тръгваща от централното бунгало, където според него трябваше да се намира офисът на комплекса. Без съмнение мястото беше живописно, но стилът рустика тук очевидно се свързваше предимно с комарите и алигаторите. Нито един от тези животински видове не будеше ентусиазма на Джеръми за престоя му тук.
Докато се чудеше има ли смисъл да слиза от колата — по пътя си насам бе видял само една табела за хотел от известна верига от Вашингтон, и тя беше на четирийсет километра от Бун Крийк — дочу шум от приближаващ се автомобил и се обърна обнадежден. Един кадилак се спусна по алеята, като подскачаше заплашително из дупките. За негова изненада автомобилът спря до него, разпръсквайки камъчета във всички посоки.
Отвътре изскочи възпълен оплешивяващ мъж. Изглеждаше въодушевен от нещо. Носеше зелени полиестерни панталони и синьо поло и Джеръми заключи, че може да се е обличал на тъмно.
— Вие ли сте господин Марш?
— Да — отвърна изненадан той.
Мъжът забърза към колата му.
— Радвам се, че ви хванах, преди да сте се регистрирали. Исках да използвам момента да поговоря с вас. Не мога да ви опиша колко се вълнуваме всички тук от вашето идване.
Задъхан, той протегна ръка и разтърси здраво тази на Джеръми.
— Познаваме ли се? — попита объркано журналистът.
— Не, естествено — засмя се мъжът. — Аз съм кметът на Бун Крийк, Том Джъркин. Като онази марка туршии, но можете да ми казвате Том. — Той се засмя отново. — Бързах да ви поздравя с добре дошъл в нашия прекрасен град. Извинете ме за облеклото. Бих искал да ви посрещна в кабинета си, но когато научих за идването ви, бях на игрището за голф и идвам направо оттам.
Все още изненадан от появата му, Джеръми го огледа по-внимателно. Това обясняваше облеклото му.
— Значи… вие сте кметът?
— От деветдесет и четвърта. При нас е нещо като семейна традиция. Баща ми, Оуен Джъркин, беше кмет цели двайсет и четири години. Вършеше работата си с голяма любов. Знаеше всичко, което трябва да се знае за това място. Естествено, кметската длъжност тук е на половин щат. По-скоро е почетна. Всъщност аз съм по-скоро бизнесмен. Собственик съм на големия магазин в центъра и на местното радио. Пускаме само песни до петдесетте години. Обичате ли старите хитове, господин Марш?