Мечтата на Дорис не беше толкова странна. По този край всички очакваха от момичетата именно това. И ако трябваше да е честна със себе си, Лекси също понякога мечтаеше за такъв живот. Но тя искаше първо да срещне точния човек, да се влюби истински и да се гордее, когато го нарече свой съпруг. Ето къде се разминаваха с Дорис. За баба й жената трябваше да е доволна, ако намери добър, възпитан мъж с прилична работа. И може би в миналото това наистина е било достатъчно. Но Лекси не искаше да живее с някого само защото е мил, възпитан и има добра работа. Може би летеше в облаците, кой знае, но искаше да усети и истинска страст. Мъжът може да е много мил и разумен, но ако не усетеше сърцето й да е изпълнено с любов, значи щеше да се омъжи само за да се „установи“, а тя не искаше просто да се установява. Нямаше да е честно към нея, нямаше да е честно и към него. Разбира се, тя също се надяваше на мил и чувствителен мъж, но в същото време мечтаеше за истинска любов. За някого, който не само щеше да й масажира краката след дългия уморителен ден в библиотеката, но щеше да предизвиква и интелекта й. И непременно трябваше да е романтичен мъж, който би й подарил цветя без конкретен повод.
Не искаше толкова много, нали?
Според „Блясък“, „Списание за жени“ и „Добра домакиня“ — библиотеката получаваше и трите — не беше много, а прекалено много. В тези списания всяка статия твърдеше, че единствено от жената зависи дали ще поддържа жив пламъка в семейните взаимоотношения. Но семейни или не, взаимоотношенията си бяха взаимоотношения. Не беше ли редно и двете страни да правят необходимото за щастието на другата страна?
Ето къде беше проблемът на много от познатите й женени двойки. Във всеки брак трябваше да съществува някакъв баланс между това, което на човек му се иска да прави, и онова, което желае партньорът му. Докато съпругът се съобразяваше с желанията на съпругата и обратно, нямаше никакъв проблем. Проблемите идваха, когато хората започваха да правят, каквото си искат, без да се съобразяват с другата страна. Съпругът внезапно решава, че има нужда от повече секс, и започва да го търси извън семейството. Съпругата мечтае за повече нежност и в крайна сметка прави същото като съпруга си. Добрият брак като всяко партньорство означаваше да координираш собствените си нужди с тези на партньора, очаквайки същото от него. И ако всеки от тях спазваше своите задължения по договора, всичко щеше да е наред.
Но ако не изпитваш любов към съпруга си, можеш ли да постигнеш всичко това? Тя лично се съмняваше. Дорис обаче си имаше готов отговор. „Повярвай ми, скъпа, любовта отминава след първите две години“, би казала тя, въпреки че според Лекси много хора биха завидели на брака на баба й. Дядо й имаше романтична природа, отваряше вратата на колата за Дорис и държеше ръката й, докато се разхождаха из града. Беше отдаден изцяло на жена си и верен до гроб. Направо я обожаваше и често се чудеше на късмета си, че е срещнал жена като нея. След смъртта му част от Дорис сякаш умря с него. Първо получи инфаркт, а сега и този артрит. Двамата просто бяха създадени един за друг. Но как го бе постигнала Дорис? Може би наистина е било въпрос на късмет да намери съпруг като него? Или е видяла в него нещо преди това, нещо, което я е убедило, че той е правилният избор?
Сега обаче въпросът, който измъчваше Лекси, беше защо, за бога, тя самата започна изведнъж да мисли отново за брак?
Може би, защото беше в къщата на баба си, където бе израснала след смъртта на своите родители. Суетнята на двете жени в познатата кухня й подейства успокояващо и тя си спомни как като малка бе мечтала един ден и тя да си има такава къща. Стари греди; ламаринен покрив, умножаващ ехото от падащия дъжд, сякаш дъждът от целия свят бе дошъл да се излее над него; старомодни прозорци с рамки, боядисвани толкова пъти, че беше почти невъзможно да ги отвориш. И тя наистина живееше в такава къща. Почти такава. Приликата между двете си личеше от пръв поглед, защото бяха строени по едно и също време, но тя не успя да пренесе уханието на този дом: задушеното за неделния обяд, аромата на изсъхнали на слънцето чаршафи, миризмата на старо дърво от люлеещия се стол, където дядо й обичаше да си почива следобед. Тези миризми навяваха мисли за дълъг, спокоен и изпълнен с уют живот и винаги, когато отвореше вратата на тази къща, спомените за детството изплуваха в главата й.
Лекси отдавна мечтаеше за собствено семейство, дори за деца, но досега не й се бе получило. На два пъти беше на косъм да се случи: беше имала дълга връзка с Айвъри, още от колежа; имаше и още една с мъж, дошъл от Чикаго на гости на братовчед си през едно лято преди няколко години. Вторият беше класически пример за ренесансов мъж: говореше четири езика, цяла година бе учил икономика в Лондон и бе платил таксата за колежа със стипендията си от отбора по бейзбол. Господин Ренесанс, както бе започнала да го нарича, беше чаровен и екзотичен и тя веднага се влюби в него. Надяваше се той да остане, да обикне градчето, както тя го обичаше, но една събота се събуди и разбра, че си е заминал за Чикаго, без да се сбогува дори.