— Сигурна съм, че е така — обади се Рейчъл.
— Успяхте ли да намерите гробището? — провикна се Тъли и веднага се наведе към сътрапезниците си да им обясни: — Това е докторът, за който ви говорих.
Джеръми кимна и махна с ръка, избягвайки отговорите, за да не се окаже въвлечен в дълги разговори. Не беше любител на ранното ставане, а и не бе спал добре. Ледената пустиня, населена с мъртви животни, плюс кошмарите за змии не предразполагаха към сън. Седна на една ъглова маса и Рейчъл дотича веднага с кана в ръка.
— Днес не сме на погребение, а? — закачи го тя.
— Не. Реших да сменя облеклото — отвърна той.
— Ще пийнеш ли кафе, скъпи?
— Да, ако обичаш.
Тя остави една чаша и я напълни до самия ръб.
— Предлагам ти да опиташ сутрешния ни специалитет. Хората тук си умират за него.
— Какъв е този специалитет?
— Омлет „Каролина“.
— Давай — каза той. Нямаше представа какво можеше да има в този омлет „Каролина“, но стомахът му се бунтуваше и бързо го придума, че сигурно ще е вкусно.
— Искаш ли захар и бисквитка? — попита го Рейчъл.
— Защо не? — съгласи се той.
— Връщам се след минутка.
Джеръми се зае с кафето си и прегледа набързо вчерашния вестник. Всичките четири страници, включително и статията на първата страница, бяха посветени на госпожица Джуди Робъртс, току-що отпразнувала своя стотен рожден ден, важно събитие, до което достига 1,1 процента от населението. Освен статията имаше и снимка на персонала в старческия дом с торта, украсена само с една свещичка, нареден до леглото на госпожа Робъртс.
Той се загледа през прозореца. Защо си губеше времето с местния вестник. Близо до масата имаше машина за вестници. Видя „Ю Ес Ей Тудей“ и вече бъркаше в джоба за монети, когато един униформен мъж седна на стола срещу него.
Мъжът изглеждаше ядосан и в отлична физическа форма. Бицепсите изпъваха ризата му до пръсване и на лицето си имаше слънчеви очила с огледални стъкла, излезли от мода преди… около двайсет години, пресметна наум Джеръми, когато телевизиите завъртяха сериала „Калифорнийски патрул“. Ръката му почиваше върху кобура на пистолета. В устата си имаше клечка за зъби, която местеше непрекъснато от единия й ъгъл към другия и обратно. Той мълчеше, просто гледаше, оставяйки на Джеръми достатъчно време да огледа отражението си в огледалните стъкла.
Беше малко плашещ, трябваше да се признае.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Джеръми.
Клечката за зъби се премести в другия ъгъл. Джеръми затвори вестника и се запита какво става, по дяволите.
— Джеръми Марш? — проговори най-после униформеният.
— Да?
— Така си и мислех.
Джеръми забеляза лъскава значка с изписано на нея име точно над малкото джобче на ризата на мъжа. Още една табелка с име.
— Вие трябва да сте шериф Хупър?
— Заместник-шериф — поправи го мъжът.
— Извинете — кимна Джеръми. — Да не би да съм направил някакво нарушение, заместник-шериф?
— Не знам — провлече Хупър. — Вие ще кажете.
— Поне аз не знам за такова.
Заместник-шерифът отново раздвижи клечката из устата си.
— Колко време мислите да останете в града?
— Не повече от седмица. Дойдох да напиша…
— Знам защо сте дошли — прекъсна го Хупър. — Просто исках да проверя лично нещата. Държа да проверявам мотаещи се наоколо непознати.
Той наблегна на думата „непознати“ и на Джеръми му се стори, че го възприемат като някакъв престъпник. Искаше да каже нещо духовито, но не знаеше дали остроумието му няма да възбуди по-силна неприязън у човека отсреща, затова потърси помощ в познатото:
— Аха.
— Чух, че ви харесва да седите в библиотеката.
— Ами… мисля, че…
— М-хм? — прекъсна го отново заместник-шерифът.
Джеръми вдигна чашата и отпи глътка кафе, осигурявайки си малко време.
— Съжалявам, заместник-шериф Хупър, но не разбирам какъв е проблемът — каза накрая.
— М-хм — повтори Хупър.
— Не се заяждай с нашия гост, Родни — провикна се кметът от масата си. — Той е специален човек. Воден е от интереса си към нашия фолклор.
Хупър не помръдна, нито отмести тежкия си поглед от Джеръми. Незнайно защо, изглеждаше ядосан.