Джъркин. Той си имаше друго обяснение, но приемаше разследването на Джеръми като своего рода облог. Ако господин Марш не успее да открие причината за светлините в гробището, това щеше да е добре за икономиката на града, ето на какво залагаше Джъркин. Защото знаеше нещо, което другите не знаеха.
Хората изучаваха светлините от години. Не бяха само студентите от „Дюк“ и местните историци, достигнали до едно съвсем приемливо според Лекси обяснение. Преди това още две научни експедиции се бяха опитали да повдигнат завесата на загадката, но без успех. Кметът Джъркин бе поканил студентите да посетят гробището с надеждата, че и те няма да открият нищо. И естествено, движението на туристи се засили.
Тя си помисли, че можеше да спомене за това вчера пред господин Марш. Но той не я попита и тя, прекалено заета да отбива опитите му за сближаване и да му показва, че не се интересува от него, си замълча. Той се бе опитал да й завърти главата… Добре де, той наистина притежаваше чар, но това не можеше да промени твърдото й решение да не допусне емоциите да вземат връх над разума й. И си отдъхна, когато той най-после си тръгна.
После Дорис направи онази глупава забележка, която означаваше, че Лекси трябва да се опита да го опознае по-добре. Баба й не казваше нищо, преди да е напълно сигурна в думите си. Значи наистина бе видяла нещо специално у Джеръми. Това не можеше да не възбуди любопитството й.
Понякога Лекси мразеше тези предчувствия на възрастната жена. Но нямаше намерение да им се поддаде. Веднъж се бе опарила от един такъв „гостуващ“ красавец и нямаше намерение да пада в капана за втори път. Ала дълбоко в себе си трябваше да си признае, че появата на този мъж я изкара от равновесие.
Поскърцването на вратата на кабинета я извади от мислите й. Джеръми подаде глава и се усмихна.
— Добро утро. Видях, че свети и…
— Здравейте — кимна любезно Лекси. — Опитвам се да наваксам с работата.
Той свали якето си и го вдигна пред себе си.
— Има ли къде да го закача? В онази стая няма място.
— Дайте, аз ще го прибера. Зад вратата има закачалки.
Той влезе в кабинета, подаде й якето и тя го окачи до своето. Джеръми се огледа.
— Значи тук е командният пулт. И всичко се решава на това бюро?
— Да — кимна тя. — Стаята не е голяма, но е достатъчна да си върша работата.
— Впечатлен съм от вашата система за съхранение на документи — посочи той към натрупаните върху бюрото купчини. — Аз използвам същата вкъщи.
Тя не можа да сдържи усмивката си. Джеръми се приближи към прозореца и погледна навън.
— Чудесна гледка. Виждате ясно цялото пространство до другата къща. И паркинга също.
— Тази сутрин май сте в настроение.
— Как да не съм? Спах в леденостудена стая, пълна с мъртви животни. Всъщност „спах“ е силна дума. Цяла нощ се вслушвах в странните звуци, долитащи от гората.
— Хареса ли ви „Грийнлийв“? Чувала съм, че всичко било в стил рустика?
— Бих обидил този стил, ако кажа, че е. А после и закуската. Половината град се бе събрал в „Хърбс“.
— Закусвали сте в „Хърбс“?
— Да — кимна Джеръми. — Но вие не.
— Така е. Прекалено много хора се хранят там. Предпочитам началото на деня ми да е малко по-тихо.
— Трябваше да ме предупредите.
Тя се усмихна.
— Трябваше да ме попитате.
Той се засмя. Тя го подкани с ръка да я последва и тръгна към отдела за редки издания.
Вървяха един до друг и Лекси усети, че въпреки трудната нощ той беше в добро настроение. Но това не беше достатъчно да я отпусне и да я накара да му се довери.
— Случайно да познавате заместник-шериф Хупър? — неочаквано попита той.
Тя го погледна изненадано.
— Родни ли?
— Мисля, че така се казваше. Не знам защо, но като че ли е притеснен от присъствието ми тук.
— О, Родни е безобиден.
— Не изглеждаше така.
Лекси сви рамене.
— Сигурно е чул, че сте били в библиотеката. Опитва се да ме предпази от непознати и натрапници. Приятели сме от години.
— Ще кажете ли добра дума за мен?
— Бих могла.
Той вдигна вежди в очакване на поредната духовита забележка и остана приятно изненадан, когато Лекси премълча.
— Благодаря — каза мило.
— Няма защо. Само не правете нищо, което би ме накарало да размисля.