Той прерови за втори път книгите пред себе си, записа си различни дати за промени в града, особено нещо, случило се около гробището в началото на деветнайсети век.
Времето минаваше и списъкът му нарастваше с всеки изминал час. Джеръми научи, че в първите години на века — от 1907 до 1914, в северната част на града са построени много къщи. Малкото пристанище било разширено през 1910, второто разширение е било през 1916, а през 1922 имало и трето. Като се прибавеха откритите каменни кариери и мината за фосфор, разкопките наистина били големи. Железопътната линия била прокарана през 1898 и разклоненията до различни части на окръга продължили да се строят до 1912. Подпорите за моста над реката били готови през 1904, а от 1908 до 1915 година били построени три големи фабрики: текстилна, фабрика за производство на хартия и друга за производство на фосфор. От трите единствено фабриката за хартия продължаваше да работи. Текстилната била затворена преди четири години, а мината за фосфор — през 1987. Това елиминираше и двете предприятия като възможни източници на светлина.
Той провери отново датите, убеди се, че са точни, и подреди купчината с книги, за да може Лекси да я разнесе по рафтовете. После се облегна назад, протегна схванатите си крайници и хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше обяд. Няколко ползотворни часа, си каза и погледна към отворената врата зад гърба си.
Лекси не дойде да го провери нито веднъж. Той я очакваше и нейната непредвидимост му допадна. Съжали, че тя не живееше в неговия град или поне наблизо. Щеше да е интересно да види докъде можеха да стигнат нещата между тях.
Лекси се показа на вратата след няколко минути.
— Здравей — усмихна му се тя. — Как върви?
— Много добре — увери я Джеръми. — Благодаря.
Тя облече якето си.
— Виж, мисля да отида да си взема нещо за обяд. Искаш ли да ти донеса нещо?
— До „Хърбс“ ли отиваш?
— Не. Ако на закуска ти се е видяло шумно, опитай се да влезеш на обяд. Но мога да ти взема нещо за вкъщи на връщане.
Колебанието му продължи по-малко от миг.
— Може ли да дойда с теб? Имам нужда да се пораздвижа. Цяла сутрин не съм мърдал от мястото си, а и ще ми е от полза да видя къде другаде може човек да хапне. Освен това се надявам да те придумам да ме разведеш наоколо — каза и замълча за момент. После добави несигурно: — Ако това не те затруднява, разбира се.
Тя отвори уста да откаже, но чу в главата си думите на Дорис и се обърка. Да се съгласи ли или не? Въпреки своето убеждение — благодаря ти за това, Дорис — се чу да казва:
— Добре. Но имам на разположение не повече от час. После трябва да се върна, така че не знам доколко ще мога да ти бъда от полза.
Отговорът й го изненада не по-малко от самата нея, той скочи от стола и тръгна към вратата.
— Колкото и да е кратко, все ще ми е от полза. Ще запълни белите петна. Знаеш ли, интересно ми е да разбера какво правят хората на такова място, когато не работят.
— Под „такова място“ имаш предвид „малко и забутано градче“, нали?
— Не съм казал, че е забутано. Това са твои думи.
— Да, но са мислите ти. Аз обичам града си.
— Сигурен съм в това — съгласи се той. — Защо иначе ще живееш тук?
— На първо място, защото няма нищо общо с Ню Йорк.
— Била ли си там?
— Някога живеех в Манхатън. На Западна шейсет и девета.
Джеръми се закова на стъпалото и за малко не полетя надолу.
— Това е на няколко пресечки от моето жилище.
Тя се усмихна.
— Светът е малък.
Той тръгна бързо по стълбата, не искаше да изостава от нея.