— Да, Рикърс Хил. Има ли път до върха?
Тя кимна.
— Трудно е да се нарече път. Първоначално оттам са сваляли дървения материал, но сега се използва само от ловците на елени. Много е неравен… Не знам дали си готов да подложиш автомобила си на подобно изпитание.
— Не е проблем. Колата е под наем. Освен това вече свикнах на лошите пътища тук.
— Добре — кимна тя, — но после да не кажеш, че не съм те предупредила.
Разговорът замря. Те пресякоха реката по един малък мост до „Седар Крийк“ и напуснаха града. След известно време гората от двете им страни се сгъсти и над тях притъмня. Синьото на небето отстъпи пред сивите краски и напомни на Джеръми за зимните следобеди на север. Подплашено от шума на двигателя, ято скорци се вдигна над гъстите клони и полетя в пълен синхрон, сякаш птиците бяха завързани с канап една за друга.
Тишината изнерви Лекси и тя започна да му описва местността. Каза му, че имало някакъв проект за жилищен комплекс в този район, но така и не видял бял свят, запозна го с видовете дървета край пътя, посочи му и „Седар Крийк“. На едно място гората се разреждаше и гробището изплува между клоните като призрак. Отляво на пътя Рикърс Хил изглеждаше мрачен и негостоприемен на приглушената слънчева светлина.
През първия ден, когато дойде на гробището, Джеръми тръгна по този път и стигна някъде дотук, после обърна към града. След няколко минути тя го предупреди, че на следващата отбивка трябва да завие по пътя, който заобикаляше от задната страна на Рикърс Хил.
Лекси се наведе напред и се загледа през предното стъкло.
— Завоят е точно пред нас — каза в един момент. — Не е зле да намалиш.
Джеръми намали и хвърли бърз поглед към нея. Тя продължаваше да се взира в пътя. Между веждите й се бе появила дълбока бръчка.
— Ето… там — посочи тя напред.
Оказа се права. Наистина не приличаше на път. Имаше чакъл, но повърхността беше силно набраздена, като при входа към „Грийнлийв“, само че много повече. Щом напуснаха главния път, колата започна да подскача и да залита застрашително ту на едната, ту на другата страна. Джеръми намали скоростта.
— Тук ли са мислели да строят? — попита.
Тя кимна.
— Щатът купил мястото от една от най-големите дърводобивни компании — „Уейърхаузер“ ли беше, или „Джорджия-Пасифик“, не съм запомнила — когато съм била още дете. Това е част от историята на града ни. Но не са мислели за парк или нещо такова. Доколкото знам, са планирали да построят къмпинг, но са се отказали.
Боровете се сгъстиха още повече и затвориха небето над тях, но самият път започна да се подобрява, следвайки странна зигзагообразна крива нагоре чак до върха. Джеръми видя на няколко места пътеки между дърветата и предположи, че се използват по време на лов.
С изкачването към върха и небето отново запълни пространството над главите им. Растителността намаля рязко. Където я имаше, изглеждаше хилава и безжизнена, докато изчезна съвсем. Останаха дърветата, но повечето от тях бяха изпочупени или разполовени, здравите бяха не повече от една трета.
Постепенно наклонът намаля и с приближаването на върха пътят се изправи напълно. Лекси му даде знак да спре, те излязоха от колата и тръгнаха пеша. Въздухът тук беше доста по-студен, вятърът беше леден и пронизващ. Небето изглеждаше по-близко до тях, виждаше се ясно как облаците се извиват и къдрят в причудливи форми. Сега градът беше в краката им; плътно наредени един до друг, покривите на къщите очертаваха правите улици и една от тях водеше до „Седар Крийк“. Солената древна река отвъд града приличаше на разтопен метал. Джеръми съгледа моста и пилоните на живописните железопътни релси, издигащи се високо над града, докъдето стигаше само реещият се в облаците червеноопашат ястреб. Той успя да различи сградата на библиотеката, дори и мястото, където се намираше „Грийнлийв“, въпреки че бунгалата бяха скрити под гората.
— Гледката е невероятна — промълви той.
Лекси посочи към края на града. Докосна ръката му, за да привлече вниманието му.
— Виждаш ли онази малка къща в онзи край? Близо до езерото? Сега живея там. А малко по-встрани — посочи тя в другата посока — е домът на Дорис. Там съм отраснала. Като малка се взирах във върха и си представях, че ако се кача, ще мога да се видя как гледам насам.
Джеръми се усмихна и се загледа в разрошената й от вятъра коса.
— Когато пораснахме, с приятелите ми често идвахме тук и оставахме с часове. През лятото светлините на прозорците долу примигват от топлината като звезди. И светулките… през юни те са толкова много и ти се струва, че на небето има още един град. Всички знаят колко е красиво тук, но не идват често. Навремето то беше нашето тайно място, аз и приятелите ми си го бяхме присвоили.