— Мога да си го представя. Явно за теб поддържането на личен стил е изключително важно.
— Без съмнение. Видя ли хората как се впечатлиха от облеклото ми вчера? Дори и ти.
Тя се засмя. В настъпилото мълчание очите й потърсиха лицето му.
— Предполагам, че работата ти налага да пътуваш много? — смени темата.
— Четири-пет пъти в годината, все за по две седмици.
— Бил ли си някога в такова градче като нашето?
— Всъщност не. Всеки град си има собствен чар, но мога да те уверя, че досега не съм бил на подобно място. Ами ти? Ходила ли си другаде, освен в Ню Йорк?
— Живяла съм в университетското градче на Северна Каролина, в Чапъл Хил. После прекарах доста време в Райли. През втората година в колежа нашият футболен отбор стана шампион на щата и цялото училище беше наградено с туристическа обиколка на щата, така че наоколо всичко ми е познато. Ходила съм и във Вашингтон като малка. Но никога не съм прекосявала границата, нито океана.
Докато говореше, Лекси осъзна колко малък му изглежда нейният свят. Сякаш прочел мислите й, Джеръми каза с усмивка:
— Сигурен съм, че Европа ще ти хареса. Катедралите, прекрасната природа на провинцията, бистрата и площадите. Там животът тече по-спокойно и съм сигурен, че това ще ти допадне.
Лекси сведе поглед. Сигурно щеше да й допадне, но…
Точно там беше работата. В това „но“. Животът имаше гадната склонност да ти предлага екзотични възможности много рядко и само за кратко. За повечето хора действителността беше друга. За нея също. Не можеше да остави Дорис за дълго, нито пък библиотеката. Защо й говореше такива работи? За да й покаже, че е по-космополитен от нея? „Е, не че ми е приятно да си го призная — изкриви устни тя, — но вече го знам.“
И въпреки че искаше да остане при тези мисли, едно тънко гласче си проби път през тях и й нашепна, че той не го каза, за да я засегне, а просто искаше да я поласкае. Да й покаже, че знае, че тя е по-различна и по-отворена за света, отколкото бе очаквал. И че можеше да се впише навсякъде.
— Винаги съм искала да пътувам — призна си тя, за да заглуши и двата гласа. — Прекрасно е човек да има тази възможност.
— Хубаво е, ако е от време на време. Не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че за мен най-интересното е срещата ми с нови, непознати хора. Когато си мисля за местата, където съм бил, по-често виждам лица, отколкото разни забележителности.
— Така говорят романтиците — каза тя.
Ах, колко трудно беше да му се устои на този господин Марш! Първо, умееше да омайва жените, а сега се оказа и голям алтруист. Пътувал много, но стъпил здраво на родна земя. Космополит, но държи сметка за истинските ценности в живота. Където и да е бил и каквито и хора да е срещал, тя не се съмняваше в способността му да накара другите, особено жените, да го почувстват близък приятел. Това я водеше директно към първото й впечатление за него.
— Може би наистина съм романтичен — погледна я в очите той.
— Знаеш ли какво ми хареса най-много в Ню Йорк? — побърза да смени темата тя.
Той я погледна въпросително.
— Харесваше ми, че там непрекъснато се случва нещо. Хората бързат по улиците, такситата хвърчат насам-натам, независимо от часа. Винаги има къде да отидеш, какво да видиш, да посетиш нов ресторант. Това е впечатляващо, особено за човек, израснал тук. То е… като да отидеш на Марс.
— Защо не остана?
— Можех, но Ню Йорк не е място за мен. Може би защото с времето причината да замина отпадна. Отидох там, за да бъда с един човек.
— Аха — кимна Джеръми. — Последвала си го, защото той е живеел там?
Тя кимна.
— Запознахме се в колежа. Той изглеждаше… как да кажа… съвършен. Израснал в Грийнсбъро, от добро семейство, доста интелигентен. И много красив. Толкова красив, че всяка жена би обърнала гръб на вътрешния си инстинкт. Покани ме на среща и когато се опомних, вече пътувах с него за Ню Йорк. Не можах да му устоя.
— Е, щом е бил толкова красив…
Тя се усмихна. Мъжете не обичаха да слушат за други красиви мъже, особено ако ставаше дума за сериозна връзка.
— През първата година всичко вървеше като по ноти. Дори се сгодихме. — Потънала в спомени, тя замълча за момент. После въздъхна дълбоко и продължи: — Започнах стажа си в Градската библиотека на Ню Йорк, Айвъри отиде да работи на Уол Стрийт и един ден го намерих в леглото със своя колежка. Това ми отвори очите и ми разкри, че той не е точният човек. Същата вечер си събрах багажа и се върнах тук. Оттогава не съм го виждала.