Вятърът се усили, разбесня се по склоновете и зазвуча като свирка в ушите им.
— Гладен ли си? — попита го тя в желанието си да промени отново темата. — Много ми е приятно да си бъбря с теб, но ако не хапна нещо, ще припадна по пътя.
— Аз също умирам от глад — каза Джеръми.
Те се върнаха в колата и разделиха продуктите за обяда. Джеръми отвори бисквитите и ги сложи между тях. Огледа се и когато видя, че гледката от това място не е добра, направи маневра, заобиколи върха, обърна колата леко надясно и спря пред открилата се панорама към града.
— И после какво стана? Върнала си се, започнала си работа в библиотеката?…
— И толкова — отвърна тя. — През последните седем години правя само това.
Джеръми пресметна наум и установи, че Лекси е на трийсет и една.
— Оттогава не си ли имала друга връзка?
Тя закрепи купата с плодовете между краката си, отчупи си парче от сиренето и го сложи върху бисквитата. Поколеба се, преди да отговори. Какво му влизаше в работата?
— Ами… намират се. Имах няколко опита.
Тя му каза за лекаря, за адвоката и по-късно за Родни Хупър. Но не спомена господин Ренесанс.
— Ами… добре. Изглежда, че си живееш добре тук. Доволна си.
— Така е — отвърна бързо тя. — А ти не си ли доволен?
— През повечето време се чувствам добре. Понякога ми става криво, но мисля, че това е естествено.
— И тогава смъкваш панталоните?
— Точно така — засмя се той. Грабна шепа бисквити, сложи ги в скута си и ги гарнира със сирене. После погледна към нея. Изглеждаше сериозен. — Може ли да ти задам един личен въпрос? Не е задължително да ми отговориш. Няма да си помисля нищо лошо, повярвай ми. Просто съм любопитен.
— По-личен от онзи за бившия ми приятел?
Той вдигна смутено рамене и на нея й се стори, че вижда какъв е бил като малък: тясно изсечено лице, права късо подстригана коса, мръсни от играта риза и дънки.
— Давай — кимна тя. — Задай си въпроса.
Той се втренчи в ръба на купата с плодовете и заговори. Изведнъж изгуби желание да я гледа в очите.
— Когато дойдохме тук, ти ми посочи къщата на баба си и каза, че си израснала там.
Лекси кимна и се зачуди какво точно ще я пита.
— Така е.
— Защо?
Тя се загледа през прозореца. По навик потърси с поглед магистралата, която извеждаше от града.
— Мама и татко са дошли тук от Бакстън, на другия бряг на реката. Оженили са се там и имаха малка вила на брега. Оттук е трудно да се стигне до нея, но мама се кълнеше, че това е най-красивото място на света, и татко реши да купи малка лодка, за да не се налага да чакат ферибота всеки път, когато решат да отидат там. Това беше тяхното царство и двамата често се измъкваха и прекарваха няколко дни там. Много е красиво, от верандата на вилата се вижда фарът. Аз също обичам да ходя там, просто да избягам за малко от всичко и всички.
Тя тъжно се усмихна.
— Но през онази нощ, когато тръгнали да се връщат, били много уморени. Дори и с ферибот дотам са два часа път и най-доброто обяснение е, че по пътя насам татко е заспал и колата е паднала от моста. На следващата сутрин полицията измъкна колата от водата и ги намери мъртви.
Джеръми мълча дълго.
— Това е ужасно — промълви накрая. — На колко години си била тогава?
— На две. Онази нощ останах при Дорис. На сутринта тя и дядо отидоха в болницата. Когато се върнаха, ми казаха, че отсега нататък ще живея с тях. Така и стана. Много странно… знам добре какво е станало, но никога не ми е изглеждало реално. Като малка не съм усещала да ми липсва нещо. За мен баба и дядо си бяха като родителите на останалите деца, само дето аз наричах моите по име. — Тя се усмихна. — Това беше тяхна идея. Предполагам, че не са искали да ги възприемам като баба и дядо, защото те се грижеха за мен, но понеже не са ми истински родители, не можех да ги наричам мама и татко.
Тя го погледна. Не можеше да не обърне внимание на изпъващите пуловера му рамене, не можеше да не забележи и онази негова трапчинка.
— Сега е мой ред да питам — каза тя. — Говорих доста, макар че в сравнение с твоя, животът ми е пълна скука. Не става дума за родителите ми, а за този град.
— Не, в никакъв случай не ми беше скучно. Много е интересно дори. Сякаш… четеш нова книга и с всяка обърната страница преживяваш нещо неочаквано.