— Време има, стига да не се бавим по пътя — отвърна тя. — Всичките са в една посока.
След десет минути, следвайки указанията й, той паркира отново. Сега бяха в далечния край на централната част, на няколко пресечки от „Хърбс“, близо до крайбрежната алея. Широката километър и половина в този участък река Памлико течеше гневно надолу и течението оформяше малки вълнички, покрити с белезникава пяна. Фабриката за хартия беше от другата страна на реката, близо до железопътната линия. Комините на огромната сграда бълваха облаци дим. Джеръми излезе от колата и раздвижи схванатото си тяло. Лекси скръсти ръце. Бузите й се бяха зачервили от студа.
— Застудя ли или така ми се струва?
— Наистина застудя — съгласи се той. — Изглежда по-студено, отколкото на върха, но може да е, защото свикнахме с топлината в колата.
Тя тръгна към крайбрежната алея и Джеръми забърза след нея. Най-после тя забави ход, спря и погледна през перилата на парапета. Той зърна железопътния мост и се загледа с интерес. Издигнат високо над реката, за да не пречи на корабите, той се опираше на огромни пресичащи се железни релси и от това разстояние му заприлича на висящ мост.
— Не знаех от колко близо искаш да го погледнеш — каза тя. — Ако имахме повече време, щях да те заведа от другата страна на реката, до фабриката, но мисля, че оттук гледката е по-добра. — Тя посочи към другия край на града: — Яхтклубът е там, близо до магистралата. Виждаш ли онези наредени една до друга лодки?
Той кимна. Кой знае защо очакваше да види нещо по-помпозно, но оттук лодките не му направиха особено впечатление.
— Големи лодки могат ли да домуват там?
— Мисля, че могат. От Ню Берн понякога идват големи съдове и остават тук за ден-два.
— А шлепове?
— Предполагам, че няма проблем. Реката позволява преминаването на шлепове с дървен материал, но те обикновено спират в далечния край. Ето там. — Тя посочи към един малък залив. — Олук се виждат два шлепа. Вече са натоварени.
Той проследи погледа й, после се завъртя, свързвайки отделните обекти. Рикърс Хил, мостът и фабриката бяха на една линия. Случайност? Или беше важно? Загледа се по посока на фабриката, опитвайки се да пресметне разстоянието. Трябваше да провери дали върховете на комините горят през нощта.
— С шлепове ли прекарват цялото количество дървен материал или използват и железопътен транспорт?
— Съжалявам, не съм забелязала. Но мисля, че няма да е трудно да разберем.
— Знаеш ли колко влака използват този мост?
— И това не знам със сигурност. Понякога нощем чувам влака и неведнъж съм го изчаквала на бариерата да премине, но не мога да кажа колко са. Обаче товарните са по-начесто, защото прекарват продукция от фабриката. Всъщност влакът спира точно там.
Джеръми кимна, загледан в металната конструкция на моста.
Лекси се усмихна и продължи:
— Знам какво си мислиш. Че светлините на влака се пречупват в металните подпори и това е причината за мистерията в гробището, нали?
— Мина ми през ума подобна възможност.
— Не е от това — поклати тя глава.
— Сигурна ли си?
— Влаковете престояват през нощта в двора на фабриката, за да бъдат натоварени на сутринта. И фаровете на локомотива светят в другата посока, противоположна на Рикърс Хил.
Той облегна лакти на перилата до нея и се замисли над думите й. Вятърът подхвана косата й и я разроши. Тя пъхна ръце в джобовете на якето си и потръпна.
— Сега разбирам защо харесваш толкова това място — каза той.
Тя се обърна, облегна гръб на парапета и се загледа в улиците пред себе си, в малките спретнати магазинчета с американското знаме отпред, в бръснарницата с голямата реклама на входа, в парка на края на алеята и в минувачите, които вървяха по тротоара, влизаха и излизаха от магазините с големи торби в ръце. Въпреки студа никой не бързаше.
— Признавам, че оттук прилича на Ню Йорк — каза тихо.
Той се засмя.
— Не мислех това. Казах си колко щяха да се радват майка и татко, ако можеха да отгледат децата си на такова място. С широки зелени поляни и гори, където момчетата им да играят, и с река, където може да поплуваш през горещите летни дни. Сигурно е било… една малка идилия.
— И все още е. Точно така си представят хората своя живот тук.
— Някога градчето сигурно е процъфтявало.