Тя му се усмихна и отмести поглед от очите му. Огледа алеята под краката си, после се загледа в града от другата страна на улицата, накрая вдигна глава към небето и въздъхна. Реши да не отговаря на комплимента му, но не можа да скрие плъзналата по лицето й издайническа руменина.
Сякаш прочел мислите й, Джеръми промени темата:
— Разкажи ми какво ще става през този уикенд.
— Ти няма ли да се включиш в Обиколката? — попита го тя.
— Сигурно ще се включа. Поне за малко. Но на мен ми е интересно ти какво мислиш за това.
— Освен че изкарва повечето хора от нерви ли? Тук няма много обществени забавления. Празнуваш Деня на благодарността и Коледа и графикът ти остава свободен чак до пролетта. Междувременно навън е студено, мрачно и вали… затова преди няколко години Градският съвет реши да организира тази Историческа обиколка из градските забележителности. Всяка година прибавят по нещо, някакъв акцент, за да го направят по-интересно и запомнящо се. Тази година включиха гробището, миналата година имаше парад, а по-миналата — танци в стария склад в петък вечер. Постепенно уикендът се превърна в традиция за града ни и хората го очакват с нетърпение. — Тя го стрелна с поглед. — За такъв малък и незабележителен град като нашия това е наистина голям празник.
Докато я слушаше, Джеръми си припомни рекламата в брошурата за танците и вдигна вежди.
— Наистина ли има танци в стария склад? — попита той, демонстрирайки незаинтересованост.
Тя кимна.
— Да. В петък вечер. В склада на бившата фабрика за тютюн. Става много весело, жива музика и така нататък. Това е единственият ден в годината, когато таверната „Лукилу“ остава празна.
— Ако реша да дойда, ще танцуваш ли с мен?
Тя се усмихна и го погледна изкусително.
— Нека да се уговорим така — ако дотогава разбуниш мистерията, ще танцувам с теб.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Но сделката си е сделка. Ще танцуваш с мен, само ако разрешиш случая.
— Приемам сделката. Но ако става дума за леткис или фокстрот… — Той поклати глава и изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Ще трябва ти да държиш кораба над водата.
— Ще направя всичко по силите си — засмя се тя, скръсти отново ръце и се загледа в безуспешните опити на слънцето да пробие през облаците.
— Тази нощ — каза тихо.
— Какво „тази нощ“? — смръщи вежди той.
— Тази нощ ще можеш да видиш светлините, ако отидеш на гробището.
— Откъде знаеш?
— Мъглата вече се спуска.
Той проследи погледа й.
— Къде я видя? Аз не виждам никаква разлика.
— Погледни през реката зад мен — каза тя. — Върховете на комините на фабриката за хартия вече са забулени в облаци.
— Ах… — гласът му секна.
— Обърни се и погледни. Тогава ще видиш.
Той погледна през рамото си, обърна се и огледа още веднъж сградата на фабриката.
— Права си — каза накрая.
— Разбира се, че съм права.
— Предполагам, че си издебнала, когато не съм те гледал, и си се обърнала.
— Нищо подобно. Просто знам.
— А, ето още една мистерия.
Тя се отдръпна от перилата.
— Щом ти харесва, наречи го така. Хайде да тръгваме. Стана късно, а аз имам още работа в библиотеката. След петнайсет минути децата ще се съберат за четенето.
Докато вървяха обратно към колата, Джеръми забеляза, че мъглата покрива и върха на Рикър Хил, и се усмихна. Ето как го бе направила. Видяла е мъглата да се вие около хълма и е преценила, че същото става и от другата страна на реката. Хитруша.
— Понеже се видя, че и ти имаш свръхестествени способности, защо не ми кажеш, откъде си толкова сигурна, че светлините ще се появят тази вечер?
Отговорът й се забави:
— Просто знам.
— Е, приемам го на доверие. Предполагам, че ще трябва да отида там, за да проверя.
Щом го каза, си спомни за организираната от кмета вечеря и трепна.
— Какво? — погледна го тя.
— Забравих, че кметът ме покани на вечеря с негови приятели. Било важно да се запозная с тях. Каза, че е нещо като събиране за добре дошъл.
— За теб ли?
— За кой друг? — ухили се той. — Впечатлих ли те?
— Не, по-скоро ме изненада.
— Защо?
— Не мога да си обясня защо не съм чула за това.
— Аз също разбрах тази сутрин.