— И въпреки това е странно. Но ако отидеш на вечерята, не значи, че няма да видиш светлините. Те се явяват късно през нощта. Ще имаш достатъчно време.
— Сигурна ли си?
— Аз лично ги видях малко преди полунощ.
Той спря на алеята и се вгледа в очите й.
— Чакай… значи си ги виждала? Но не ми каза за това.
— Не си ме питал — усмихна се тя.
— Пак го каза!
— Пак го казах, защото ти пак забрави да попиташ.
8.
В другия край на централната част заместник-шериф Родни Хупър седеше пред чаша кафе в „Хърбс“ и не спираше да се чуди със стиснати зъби къде, по дяволите, бяха отишли Лекси и онзи нюйоркчанин.
Беше решил да изненада Лекси в библиотеката, да я заведе на обяд и така да накара онова гражданче да проумее как стоят нещата. Бе таил надежди след това тя да му позволи да я изпрати до работата и да види как онзи позеленява от завист.
Родни знаеше какво е видял този господин Марш в Лекси. Нямаше как не го забележи. Господи, не беше възможно човек да го пропусне! Тя беше най-красивото момиче в града, а може би и в целия щат. Не би се учудил, ако надминаваше и световните красавици.
Родни нямаше навика да се тревожи от разни непознати, дошли да ровят в библиотеката за миналото на града. Този път също не се притесни. В началото. Но после целият град заговори за непознатия и той реши да види с очите си какво става там. Хората се оказаха прави. Достатъчен беше един поглед, за да помирише духа на големия град в най-опасния му вид. Нормално човек си представяше хората на науката, забили нос в книгите по библиотеките, възрастни и разсеяни като професорите, със задължителните очила, изтъркания костюм и дъх на кафе. Този тип обаче не беше такъв — напротив, той изглеждаше като излязъл от „Бела Бюти“. Но дори и това не го разтревожи. Родни излезе от релси чак когато разбра, че двамата са тръгнали из града съвсем сами.
Той стисна чашата и се намръщи. Къде можеше да са отишли?
Нямаше ги в „Хърбс“. Не бяха и в „Пайкс Динър“. Той бе огледал всички паркинги в града и никъде не откри познатата кола. Изкуши се да попита тук-там, но знаеше, че веднага щяха да тръгнат приказки, което нямаше да е в негова полза. И без това приятелите му мърмореха винаги, когато споменеше, че има среща с Лекси. Всички му повтаряха, че трябва да приключи с нея веднъж завинаги, че само си губи времето, но той знаеше по-добре. Тя винаги приемаше, когато я канеше да излязат. Родни се замисли. Добре де, почти винаги. Наистина, никога не го целуваше за довиждане, но това не беше фатално. Той беше търпелив и знаеше, че рано или късно ще дойде и това време. С всяка среща двамата се сближаваха все повече. Усещаше го със сърцето си. А приятелите му говореха така, защото ревнуваха.
Хупър бе дошъл в „Хърбс“ с надеждата, че Дорис ще му каже нещо, най-малкото ще сподели вътрешното си усещане за ситуацията, но се оказа, че не е в ресторанта. Казаха му, че е отишла до общината, но щяла да се върне скоро. Това не му помагаше, защото обедната му почивка вече свършваше, нямаше да има време да я изчака. А и тя най-вероятно щеше да скрие истината от него, дори и да знаеше нещо. Беше чул, че Дорис харесва гражданчето и… може би го намира за специален.
— Извинявай, скъпи — прекъсна мислите му Рейчъл, — наред ли е всичко?
Родни вдигна очи и я видя пред себе си с кана с кафе в ръка.
— Няма нищо, Рейчъл — отвърна той. — Просто не ми е ден.
— Лошите момчета те надлъгаха, а?
— Може и така да се каже.
Тя се усмихна и това наистина я разхубави, но Родни изглежда не забеляза. За него тя бе като сестра.
— Не се ядосвай. След лошия ден винаги идва добър — успокои го тя.
— Сигурно си права.
Рейчъл стисна устни. Тревожеше се за Родни.
— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш малко? Знам, че нямаш време, но ще кажа в кухнята да побързат.
— Не, не съм гладен. Имам малко протеинов прах в колата и това е достатъчно. Ще се оправя. — Протегна празната си чаша. — Но ако я напълниш още веднъж, няма да ти се разсърдя.
— Веднага, скъпи — усмихна се тя и му наля кафе.
— Между другото, виждала ли си Лекси да минава насам? Може да си е взела храна за вкъщи?
Тя поклати глава.
— Не съм я виждала днес. Провери ли в библиотеката? Мога да й звънна, ако е нещо важно.
— Не, не е толкова важно.
Тя се повъртя още малко около него, сякаш мислеше какво още да му каже.