— Видях те тази сутрин на масата с Джеръми Марш.
— Кой? — престори се на учуден Родни.
— Журналистът от Ню Йорк. Не се ли сещаш?
— О, да. Реших, че е добре да се запознаем.
— Много хубав мъж, нали?
— Не ми е работа да оглеждам другите мъже — изръмжа той.
— Наистина е страхотен. Мога да го гледам цял ден. И тази негова коса! Толкова ми се иска да заровя пръсти в нея! Всички говорят за него.
— Чудесно — измърмори Родни и се почувства още по-зле.
— Той ме покани в Ню Йорк — похвали се Рейчъл.
Родни вдигна глава. Не беше сигурен, че е чул правилно.
— Така ли?
— Е, не директно. Каза, че трябва да видя Ню Йорк, и въпреки че не го изрече с думи, подозирам, че искаше да ме покани на гости.
— Наистина ли? Това е прекрасно, Рейчъл.
— Ти какво мислиш за него?
Заместник-шерифът се размърда на стола си.
— Не сме говорили кой знае колко…
— А трябваше. Той е доста интересен и много умен. И тази негова коса! Казах ли ти за косата му?
— Да — изръмжа той и отпи от кафето, печелейки време, за да осмисли чутото. Наистина ли е поканил Рейчъл в Ню Йорк? Или тя се бе самопоканила? Не беше ясно. Гражданчето наистина може да я бе харесало, определено беше от мъжете, които ухажват директно жените, но… Рейчъл обичаше да преувеличава, а онзи беше някъде навън с Лекси и никой не знаеше къде. Нещо не се връзваше.
Той се надигна от стола.
— Виж, ако видиш Лекси, кажи й, че съм я търсил в библиотеката.
— Разбира се. Искаш ли да прелея кафето ти в пластмасова чашка?
— Не, благодаря. Стомахът ми нещо се разбунтува.
— Ох, горкичкият. Сигурно имаме пептодисмол. Искаш ли да ти донеса една таблетка?
— Честно да ти кажа, Рейч — Родни отново се превърна в заместник-шериф, — не мисля, че ще ми помогне.
Кметът Джъркин видя Дорис пред входа на общината и забърза към нея.
— Точно теб исках да видя — извика той.
Дорис спря и го изчака. Огледа червеното му сако и карирания панталон и се зачуди дали кметът им не е далтонист. Цветовите комбинации на дрехите му бяха невъобразими.
— Какво мога да направя за теб, Том?
— Сигурно си чула, че ще дадем вечеря в чест на нашия гост от Ню Йорк, Джеръми Марш. Той ще пише голяма статия за нас, а…
Дорис довърши наум изречението и думите й съвпаднаха с неговите, изречени на глас:
— … ти знаеш колко важно е това за града.
— Знам — отвърна тя. — Особено за твоя бизнес.
— Аз мисля за целия град — отвърна той и не реагира на коментара й. — Цяла сутрин организирам нещата за вечерята, искам всичко да е наред. Търсех те, за да те помоля да ни помогнеш с храната.
— Искаш да организирам кетъринга?
— Да, но не без пари. Управата ще поеме всички разноски. Мислим да се съберем в старата плантация на Лоусън, тя е съвсем близо до града. Вече говорих с хората там и те ни увериха, че с удоволствие ще им предоставят сградата. Мисля си, че с това събиране можем да сложим началото на дългия уикенд и на Обиколката на историческите сгради в града. Говорих с редакцията на вестника и репортерът обеща да намине…
— И за кога планираш това „малко събиране“?
Въпросът на Дорис прекъсна потока от мисли в главата му и той се обърка:
— Ами… за довечера, естествено… но както казах…
— Довечера ли? — прекъсна го отново тя. — Искаш да ти приготвя вечеря за довечера?
— За добра кауза е, Дорис. Знам, че е нахално от моя страна да ти сервирам такава изненада, но тук може да се случат големи работи и трябва да действаме бързо, за да извлечем полза от тях. И двамата знаем, че само ти можеш да се справиш със ситуацията. Не искам нищо специално. Може да направиш твоя пилешки пастет, но без сандвичи…
— Джеръми Марш знае ли за това?
— Разбира се, че знае. Говорих с него тази сутрин и той прие идеята с удоволствие.
— Наистина ли? — погледна го невярващо тя.
— Мисля си, че е хубаво да дойде и Лекси. Ти най-добре разбираш колко важно е присъствието й за хората.
— Съмнявам се, че ще се съгласи, Том. Тя мрази такива вечери и ходи само когато е абсолютно задължително.
— Знам, Дорис, но както казах, искам с тази вечеря да дам началото на нашия специален уикенд.
— Нали не си забравил, че съм против идеята да използвате гробището за туристическа атракция?