Родни беше поласкан. И въпреки това нямаше начин да направи такова нещо.
— Кмете, струва ми се, че тази роля ще подхожда много повече на моя шеф.
— Разбира се. Но и двамата знаем, че в момента той е на лов из планината. И понеже ти го заместваш при такива случаи, топката е в твоята градина.
— Не знам, Том… Трябва да извикам някой да ме замества. Съжалявам, но не мисля, че ще мога да оставя работата си.
— Жалко наистина. Но те разбирам. Работата си е работа.
Родни въздъхна облекчено.
— Благодаря за разбирането.
— Сигурен съм, че Лекси щеше да се радва да те види там.
— Лекси ли?
— Лекси, разбира се. Тя е директор на библиотеката и това я задължава да присъства на събитието. Мислех да се отбия и да й кажа. Но съм сигурен, че ще й бъде приятно да прекара вечерта с нашия гост, дори и ти да не си с нас. — Кметът се изправи. — Е, както казах, мога да те разбера.
— Чакай — извика Родни. Мозъкът му работеше на бързи обороти. — Каза, че е тази вечер, нали?
Кметът кимна.
— Обърках се. Тази вечер не съм аз на смяна, а Брус, така че ще измисля нещо.
Кметът се усмихна.
— Радвам се да го чуя. Мисля да се отбия и да поговоря с госпожица Дарнъл. Ти май също си се запътил натам? Нищо, нищо, аз ще изчакам.
— Не, не — спря го Родни. — Просто й кажи, че ще се видим по-късно.
— Непременно, Родни.
Лекси осигури на Джеръми допълнителните материали, мина набързо през кабинета си и слезе в детския отдел. Не след дълго се намери заобиколена от двайсетина деца, някои седнали в скутовете на майките си, други по пода. Тя също седна на пода и започна да им чете приказки. В стаята беше шумно, както винаги. На ниската масичка до стената имаше курабийки и пунш. В далечния ъгъл някои от по-малките деца си играеха с наредените по рафтовете играчки. Други рисуваха в импровизираното студио в другия ъгъл на стаята. Всичко там беше в ярки цветове — рафтовете по стените приличаха на цветни моливи с единствената цел да вдъхнат повече живот на помещението. Въпреки протестите на колегите си, които настояваха децата да стоят тихо и мирно, докато им четат, както е било винаги досега, Лекси нямаше нищо против те да се забавляват. Искаше да идват тук с удоволствие, дори това да означаваше пръснати навсякъде играчки, шум до бога и непрекъснато движение. Тя знаеше, че има деца, които цяла година бяха идвали да си играят, преди да открият радостта от книгите, и това беше добре. Важното беше, че искаха да идват.
Но днес, докато четеше, откри, че си мисли за обяда с Джеръми. Макар че не можеше да го нарече среща, след прекараното с него време беше смутена и объркана. Повтори в ума си всяка прекарана с него минута. Припомняйки си подробностите, установи, че е разкрила от себе си много повече, отколкото бе искала. Нямаше представа как се бе получило така. Не че той бе настоявал. Просто се бе случило. И защо продължаваше да мисли за него?
Лекси не беше невротичка, но тези безкрайни анализи започнаха да я влудяват. „И защо се притеснявам толкова — каза си тя, — това не приличаше на лична среща, беше по-скоро туристическа обиколка с екскурзовод.“ Тръсна глава, за да прочисти съзнанието си, но колкото и да се опитваше, образът на Джеръми неизменно се връщаше пред очите й със своята малко крива усмивка и внимателния поглед, с който бе слушал разказа й за детството и за Рикърс Хил. Добре де, този мъж явно не й беше безразличен. Тя се вълнуваше от присъствието му, интересуваше се какво мисли за живота й тук и най-вече какво мисли за нея самата. Беше се изчервила, когато й каза, че е красива. Защо този мъж й действаше така? „Може би — помисли си, — защото му разказах всичко за миналото си, разкрих се пред него и станах уязвима.“
Тя си отбеляза наум повече никога да не се открива пред непознати. И все пак…
Все пак не беше толкова зле. Наистина, беше освежаващо да поговориш с човек, който не знаеше нищо за този град и не познаваше никого. Вече бе забравила колко приятно е да има с кого да споделиш мислите си. Джеръми определено я изненада. Дорис се бе оказала права, поне отчасти. Той не беше човекът, за когото го бе взела в началото. Беше по-умен от очакваното и въпреки че не вярваше в свръхестественото, прие с чувство за хумор различното й отношение към мистериите и живота. Освен това умееше да се шегува със себе си и това й харесваше.