Джеръми го погледна неразбиращо. Кметът извъртя глава към прозореца с многозначителна усмивка.
— Мислите ли, че мога да помоля Лекси? — попита Джеръми с надежда.
В очите на Джъркин припламна игриво пламъче.
— Това си е твоя работа. Ако мислиш, че ще приеме. Между другото, знаеш ли, че много хора я намират за най-красивото момиче в областта?
— Защо да не приеме? — вдигна рамене Джеръми, игнорирайки въпроса му. Но гласът му издаваше по-скоро желание, отколкото увереност.
Кметът също не изглеждаше убеден:
— Дано да не надценяваш възможностите си. Но ако си убеден, че ще приеме, значи работата ми тук е приключила. Бях дошъл да я поканя лично, но щом ти поемаш грижата, няма защо да се бавя. Ще се видим довечера.
Кметът тръгна към вратата и две минути по-късно Лекси свърши с четенето. Затвори книгата и докато родителите и децата ставаха, Джеръми усети, че ушите му пламнаха от прилива на адреналин. Това го изуми. Кога за последен път бе вдигал кръвно от вълнение?
Майките, чиито деца си бяха играли по време на четенето, ги извикаха при себе си и след малко Лекси поведе групата към изхода. Видя Джеръми и спря при него.
— Предполагам, че вече си готов да се заемеш с дневниците? — попита.
— Ако имаш време да ми ги извадиш. Остава ми още малко работа с картите. Но има и още нещо.
— Да? — Тя наведе леко глава и зачака.
Той отвори уста и в същия момент усети пеперудите в стомаха си. Странно. Много странно.
— Кметът мина преди малко да ми каже, че вечерята ще бъде в плантацията на Лоусън и понеже не е сигурен, че ще мога да намеря мястото, предложи да взема със себе си местен човек. Тъй като ти си единственият човек, когото познавам по-добре, искам да попитам искаш ли да дойдеш с мен.
Лекси мълча дълго време.
— Да му се не види! — каза накрая.
Отговорът й го хвана неподготвен.
— Моля?
— Нямам предвид теб. Говоря за кмета и за вечните му игрички. Той знае, че мразя такива събирания, освен ако не засягат пряко библиотеката. Бил е наясно, че ще му откажа, ако ме покани, затова е намерил начин да те накара ти да го направиш. И успя.
Джеръми примигна и се опита да си спомни как се бе развил разговорът между него и Джъркин. Кой бе предложил Лекси да го придружи? Той или кметът?
— Защо имам чувството, че съм попаднал в сапунена опера?
— Защото наистина си в сапунена опера. Нарича се „Животът в малък южен град“.
Джеръми я изгледа неразбиращо.
— Сериозно ли мислиш, че Джъркин е планирал всичко?
— Не мисля, а знам. Той може да не създава впечатление на много умен, но има дарбата да накара хората да правят, каквото иска, оставяйки им усещането, че идеята е била тяхна. Защо мислиш, че все още си в „Грийнлийв“?
Джеръми пъхна ръце в джобовете си и се замисли.
— Ами… какво да кажа. Ако не искаш, недей да идваш. Ще намеря мястото сам.
Тя сложи ръце на кръста си и го погледна.
— Бягаш ли от мен?
Той зяпна. Не знаеше как да отговори.
— Не, просто си помислих, че понеже кметът…
— Искаш ли да дойда с теб или не?
— Искам, но ако ти не…
— Тогава ме попитай отново.
— Ка-кво?
— Попитай ме дали искам да дойда с теб довечера. Но този път от свое име. Без да използваш извинения от рода, че не познаваш местността и така нататък. Кажи: „Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?“.
Той се вгледа в нея, за да се увери, че говори сериозно.
— Наистина ли искаш да кажа това?
— Ако не го кажеш, ще си остане идея на кмета и аз ще ти откажа. Но ако искаш да ме попиташ от свое име, трябва да си сериозен. И да използваш правилния тон.
Джеръми запристъпва от крак на крак като нервен гимназист.
— Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?
Тя се усмихна.
— С удоволствие, господин Марш — погледна го кокетно и сложи ръката си в неговата.
Те се качиха горе и Лекси извади дневниците от един шкаф в отдела за редки издания под втренчения поглед на Джеръми. Той още не можеше да дойде на себе си. Жените в Ню Йорк никога не говореха с него по този начин и се оказа трудно да определи, дали думите й бяха разумни или неразумни. „Попитай ме отново и използвай правилния тон.“ Коя жена говореше така? И защо това му се струваше толкова вълнуващо?