Тя се усмихна и се загледа в цветята. Бяха прекрасни. И секси. Не, „прекрасни“ беше по-подходящо определение.
— Благодаря — каза тя и попита: — Как върви изучаването на дневниците?
— Добре. Но прегледах повече от половината, а не съм намерил нищо специално досега.
— Не бързай — усмихна се тя. — Никой не знае от коя трънка ще изскочи заек. — Тя вдигна букета и вдъхна аромата му. — Много са красиви. Дай ми минутка, потапям ги във вода, грабвам палтото и съм готова.
Той разпери ръце.
— Ще чакам, колкото трябва.
След няколко минути вече бяха в колата и пътуваха през града в обратна на гробището посока. Мъглата се сгъстяваше. Лекси го преведе през няколко малки странични улички, докато стигнат до път, очертан отстрани с две редици от дъбове. Дърветата изглеждаха най-малко на сто години. Джеръми не видя фермата. Когато наближиха високата й ограда и опасващата я алея, намали скоростта и се наведе напред. Мъглата не позволяваше да види в коя от двете посоки да поеме.
— Може да паркираш тук — предложи Лекси. — Съмнявам се, че ще намериш по-близко място, а и влезеш ли по-навътре, няма да можеш да се измъкнеш по-рано, ако се наложи.
— Сигурна ли си? Още не сме видели къщата.
— Довери ми се. Защо мислиш, че си облякох дългото палто?
Той се поколеба само за миг. Минута по-късно двамата вече вървяха нагоре по алеята следвайки извивките й покрай живия плет. След няколко минути неочаквано за Джеръми пред тях изникна великолепна сграда в стил крал Джордж.
Но освен къщата и друго му се наби в очи. Видя десетки автомобили, паркирани как да е. В стремежа си да намерят удобна за напускане позиция, шофьорите ги бяха оставили във всички посоки. Други автомобили обикаляха наоколо, опитвайки се да паркират на невъзможно тесни места.
Джеръми спря, смаян от видяното.
— Нали щеше да бъде скромна вечеря между приятели?
Лекси кимна.
— Това е представата на нашия кмет за скромна вечеря между приятели. Не бива да забравяш, че той е приятел с почти целия град.
— Ти знаеше ли, че ще е така?
— Естествено.
— И защо не ми каза?
— Пак ще ти повторя, че забравяш да питаш. В случая си мислех, че знаеш.
— Откъде мога да знам, че той планира нещо подобно?
Тя се усмихна и погледна към къщата.
— Впечатляващо е, нали? Макар да не мисля, че ти го заслужаваш.
Той се засмя.
— Знаеш ли, започвам да оценявам южняшкия ти чар.
— Благодаря. Не се безпокой за тази вечер. Няма да бъде толкова тежко, колкото си мислиш. Всички тук са приятели, а дори и да не са, ти днес си почетен гост.
Рейчъл си помисли, че Дорис е най-страхотният и организиран човек в света. Цялата работа беше свършена за толкова кратко време, че на всички им остана достатъчно време да се приготвят за вечерта. А и с организирания бюфет, вместо да сервира цяла вечер, Рейчъл имаше възможност да се разходи из тълпата с прекрасната си рокля, имитация на „Шанел“. Тя стигна до верандата и видя Родни.
С изгладената риза и униформата й заприлича на офицерите от старите постери с ветерани от Втората световна война, които още можеха да се видят по сградите на главната улица. Повечето от колегите му имаха пилешки гърди, но той използваше всяка свободна минута да помпа мускули в пригодения за тренировъчна зала гараж на къщата си. Докато тренираше, винаги държеше вратата на гаража отворена и на връщане от работа тя често спираше да побъбри с него, като със стар приятел, какъвто и беше. Когато бяха малки, живееха в съседни къщи и нейната майка ги бе снимала как се къпят заедно във ваната. Рейчъл го ценеше, защото не бяха много старите приятели, с които бе запазила близки отношения.
Тя си освежи червилото и се запъти към Родни. Имаше слабост към него. След училище пътищата им тръгнаха в различни посоки, но през последните две години нещата се промениха. По-миналото лято се оказаха един до друг в „Лукилу“ и докато гледаха по новините кадрите на младо момче, загинало в пожар в Райли, тя случайно зърна израза на лицето му. Сълзите му за изгубения живот на непознатото момче я привлякоха към него. Миналия Великден бе видяла за втори път влагата в очите му, само че по щастлив повод, когато шерифството спонсорира „търсенето“ в сградата на масонската ложа и той я дръпна настрани, за да й покаже тайните места, където лично бе скрил няколко яйца. Изглеждаше по-развълнуван и от децата, и тя не можеше да не се усмихне на контраста между по детски развълнуваното му лице и яките му бицепси. Тогава си помисли, че всяка съпруга ще се гордее с мъж и баща като Родни.