Тя кимна.
— Добре. Ако не се видим повече тази вечер, искам да ти кажа да се пазиш, чу ли?
— Добре, Лекси. Довиждане.
Тя тръгна към вратата.
— Лекси?
— Да? — обърна се тя.
Родни преглътна.
— Между другото, ти също изглеждаш прекрасно.
Сърцето й се сви, като долови тъгата в гласа му, и очите й се насълзиха.
— Благодаря — отвърна.
Рейчъл и Джеръми тръгнаха през тълпата. Докато се промъкваха покрай стените, Рейчъл му показа портретите на различни членове на рода Лоусън и той откри поразителна прилика не само между тези от едно поколение, но и като цяло. Мъжете притежаваха определена женственост, а жените го изненадаха с мъжките си черти. Имаше чувството, че художниците бяха използвали един и същи модел.
Той оцени старанието на Рейчъл да го държи настрани от събралите се в центъра на залата, но въпреки че ръката й продължаваше да стиска неговата, се чувстваше не на място тук. Хората го зяпаха като извънземен, обсъждаха го и независимо че вниманието им го ласкаеше, той не се чувстваше готов да се смеси с тях. Нейт бе положил невероятни усилия да събере няколко души, за да полеят появата му по телевизията, а тук беше пълно с хора, дори без обещание за почерпка.
В малките градове на Америка, където хората играеха бинго, боулинг и гледаха повторенията на „Матлок“ по Ти Ен Ти, нещата явно бяха различни. Не беше виждал толкова сини коси и полиестер от… всъщност — никога. Докато размишляваше върху разликите, Рейчъл стисна ръката му и попита:
— Готов ли си, скъпи? Време е за шоу.
— Какво шоу?
Тя се вгледа в увеличаващата се група хора пред тях:
— Ехо, кмете Джъркин, как сте? — извика след малко, пускайки в ход холивудската си усмивка.
Том Джъркин като че ли беше единственият човек в залата, който се потеше обилно. Голото му теме лъщеше на силната светлина. Дори и да се изненада, че вижда Джеръми не с Лекси, а с Рейчъл, той не го показа.
— Рейчъл, изглеждаш зашеметяващо. Впрочем, както винаги. Виждам, че запознаваш нашия гост със славното минало на този дом.
— Опитвам се.
— Браво, браво! Радвам се да го чуя.
Те размениха още няколко думи и Джъркин мина на темата:
— Съжалявам, че ще прекъсна разходката ви из миналото, но се надявам да не ми се разсърдиш, скъпа — започна любезно и се обърна към Джеръми: — Хората нямат търпение да открием вечерта.
— Нямам нищо против — кимна Джеръми. В същия миг кметът хвана ръката му и го поведе през тълпата.
Хората замълчаха и се разделиха на две като Червено море пред Мойсей. Някои гледаха с широко отворени очи, други се опитваха да видят по-добре, всички ахкаха, охкаха и шепнеха високо: „Ето го, сигурно е онзи там“.
— Не мога да ти опиша колко се радваме, че най-после се появи — каза кметът, докато се усмихваше широко на публиката. — Бях започнал да се тревожа.
— Няма ли да е по-добре да изчакаме Лекси? — попита Джеръми, полагайки усилия да не се изчерви.
Цялата тази работа, особено с ескорта на кмета, сякаш беше английската кралица, му се видя някак прекалено южняшка и доста притеснителна.
— Вече говорих с нея. Тя ще ни чака там.
— Къде е това „там“?
— Там, където ще се запознаеш с останалите от Градския съвет, разбира се. Вече познаваш Джед и Тъли, но има и още. Хората от общината също те чакат. И те като мен са много развълнувани от посещението ти. Много, много развълнувани. И всички имат по една история за духове. Нали си носиш диктофона?
— В джоба ми е.
— Добре, добре. Радвам се да го чуя. И… — той премести поглед от тълпата към Джеръми — разбрах, че довечера ще ходиш на гробището?
— Да, и като стана дума, исках да попитам…
Кметът продължи напред, сякаш не го бе чул, кимайки и махайки на хората.
— Като кмет на този град ти казвам да не се плашиш от нашите духове. О, гледката наистина е страховита, може да изплаши дори и слон. Но досега никой не е пострадал, като изключим Боби Лий Хауард, който заби автомобила си в пътния знак. Но това не беше под влияние на видяното там, а по-скоро резултат от изпиването на едно стекче бира, преди да седне зад волана.
— Разбирам — каза Джеръми и имитирайки кмета, започна да кима и да маха с ръка към тълпата. — И ще се опитам да го запомня.