След няколко минути той стана от масата да се поразтъпче. Лекси се приближи до него със съблазнително поклащане на ханша. Докато я гледаше, за миг му се стори, че това не се случва сега, а някъде в бъдещето, на друго скромно събиране от дълга поредица вечери в този малък град на юга по средата на нищото.
10.
С напредването на вечерта кметът придърпа Джеръми на верандата, а Лекси отиде при Дорис.
— Надявам се вечерта да ти е харесала — погледна го с надежда той. — Беше чудесна възможност да допълниш информацията си за своята статия, нали?
— Наистина, беше много приятно, а и полезно, но не беше необходимо да си създавате толкова много главоболия.
— Не го мисли — махна с ръка Джъркин. — Това е най-малкото, което можем да направим за теб. Освен това исках да видиш на какво са способни хората в този град, когато имат пред себе си цел. Можеш да си представиш какво ще направим за онези приятели от телевизията, ако ги докараш при нас. А през уикенда ще имаш възможност да се насладиш още малко на нашето гостоприемство. Атмосферата на малкия град, усещането за пътуване назад във времето, докато обикаляш из историческите ни домове… не си преживявал подобно нещо.
— Наистина не съм — отвърна Джеръми.
Кметът се усмихна.
— Моля да ме извиниш, но трябва да се погрижа за още едно-две неща. Нали разбираш — кметските задължения никога не свършват.
— Разбирам — увери го Джеръми и вдигна ключа от града. — Между другото, благодаря за това.
— Няма защо да ми благодариш. Ти го заслужаваш. — Той му протегна ръка. — Но не се поддавай на изкушения, приятелю. С него не може да се отвори банков трезор. Той е по-скоро символичен жест.
Джеръми се усмихна. Кметът разтърси ръката му и влезе в къщата. Дорис и Лекси дойдоха при Джеръми. И двете се усмихваха, но Дорис изглеждаше уморена.
— Д’ре — каза тя.
— Какво? — погледна я той.
— Твоите градски номера намериха топъл прием тук.
— Моля?
— Трябваше да чуеш как въздишаха дамите по теб — подкачи го Дорис. — Добре, че скоро ще си тръгнеш.
Джеръми се усмихна сконфузено.
— Наистина беше малко откачено.
— Меко казано — отвърна тя. — Моите момичета от групата за изучаване на Библията цяла вечер обсъждаха колко си красив. Две-три искаха да си опитат късмета с теб, но успях да ги разубедя. Защото не мисля, че съпрузите им щяха да го приемат с разбиране.
— Благодаря за помощта.
— Успя ли да хапнеш? Ако не си, мога да измисля нещо.
— Няма нужда, добре съм.
— Сигурен ли си? Вечерта тепърва започва.
— Всичко е наред — увери я. Настъпи тишина. Той се огледа. Мъглата се бе сгъстила още повече. — Но мисля, че вече трябва да тръгвам. Не ми се иска да изпусна големия си шанс да се сблъскам с нещо свръхестествено.
— Бъди спокоен. Ако говориш за светлините, няма да ги изпуснеш — каза Дорис. — Те идват късно, имаш най-малко два часа.
За негова изненада тя се приближи и го прегърна уморено.
— Искам да ти благодаря, че намери време и сили да изслушаш всички. Не всеки има дарбата да слуша.
— Няма проблем. Дори ми беше приятно.
Тя се отдръпна и той се вгледа в Лекси. Помисли си, че да израсне човек с Дорис е като да израсне с майка му.
— Въпреки това мисля, че е време да тръгваме — каза и погледна към Лекси. — Готова ли си?
Тя кимна, без да каже нищо. Джеръми се замисли и установи, че тази вечер тя не е разменила нито дума с него. Изчака я да целуне Дорис, чу я да й обещава да намине да я види и след няколко минути двамата тръгнаха към колата му. Чакълът скърцаше лекичко под краката им. Лекси гледаше напред, но всъщност не виждаше нищо. Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Джеръми я побутна нежно с рамо.
— Много си мълчалива тази вечер. Добре ли си?
Тя разтърси глава.
— Мислех си за Дорис. Тази вечеря направо я изтощи. Знам, че не бива да се тревожа, но не мога да не се притеснявам.
— Уморена е, но иначе изглеждаше добре.
— Да, тя знае как да се прикрива. Трябва да се научи да го кара по-полека. Преди две години получи инфаркт, но се преструва, че не се е случвало такова нещо. А след тази вечер я очаква натоварен уикенд.