— Хей, Лекси?
Тя се обърна.
— Какво?
— Довечера ще бъде студено. Ако вземеш бутилка вино, няма да ти се разсърдя.
Тя сложи ръце на кръста си.
— Защо? За да ме напиеш ли?
Той се ухили.
— Само ако ти искаш.
Тя присви очи, но в тях се четеше повече смях, отколкото обида.
— Аз не държа вино в къщата си, господин Марш, но и да имах, пак нямаше да донеса.
— Не пиеш ли?
— Съвсем малко — отвърна тя. — Сега млъквай и чакай. И да не мърдаш от колата — предупреди го. — Само намъквам дънките и идвам.
— Обещавам да не надничам през прозореца.
— Много добре. Защото ако направиш нещо такова, да знаеш, че ще кажа на Родни.
— Това не е добре.
— Повярвай ми, наистина няма да е добре — отвърна тя и се опита да го изгледа кръвнишки.
Докато я изпращаше с поглед, Джеръми си каза за пореден път, че никога не е срещал момиче като нея.
Петнайсет минути по-късно колата му спря пред гробището. Той я паркира така, че фаровете й да сочат към вътрешността. В същия момент си помисли, че дори и мъглата изглеждаше по-различна тук. На места беше гъста и непроницаема, на други — съвсем тънка, а лекият вятър къдреше и извиваше пипалата й като на живо същество. Ниските клони на голямото магнолиево дърво приличаха на тъмни сенки, рушащите се надгробни плочи правеха мястото още по-зловещо. Беше съвсем тъмно, на небето нямаше и следа от лунна светлина.
Те слязоха от колата и Джеръми отвори багажника. Лекси надникна над рамото му и очите й се разшириха.
— Да не си намислил да правиш бомба тук?
— Не — засмя се той. — Просто си нося някои хитри нещица. Момчетата обичат такива играчки.
— Мислех, че ще вземеш една камера и това е.
— Нося и камера. Всъщност четири.
— Защо са ти четири?
— Да заснема всеки ъгъл. Ако камерата е една, какво ще стане, когато духовете тръгнат в обратната посока? Може да не успея да заснема лицата им.
Тя не обърна внимание на шегата му.
— А това какво е? — посочи към една странна на вид пластмасова кутия.
— Микровълнов радиационен детектор. А онова там — посочи към друг сложен уред — е негово допълнение. То отчита електромагнитната активност.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Има го в наръчника за ловене на духове. Там пише, че те най-често се откриват на места с висока концентрация на енергия и това ще ми помогне да открия необичайно енергийно поле, ако има такова.
— Някога откривал ли си такова поле?
— Всъщност да. В една къща, където се предполагаше, че има духове. Но нямаше нищо общо с тях. Микровълновата печка на собствениците беше повредена.
— Аха — каза тя.
Той я погледна.
— Сега ти ме имитираш.
— Извинявай. Просто не можах да измисля друго.
— Няма нищо. Ще ти го отстъпя за малко.
— И за какво са ти всичките тези неща?
— За да отхвърля вероятността това да са духове, трябва да имам всичко, използвано от специалистите преследвачи. Иначе ще ме обвинят, че съм пропуснал нещо. Тези хора си имат свои правила. А и за зрителите би било много по-впечатляващо да видят, че съм използвал електромагнитен детектор. Тези уреди ги карат да си мислят, че журналистът знае какво прави.
— А ти знаеш ли?
— Разбира се. Казах ти, че имам официален наръчник за ловене на духове.
Тя се засмя.
— Казвай с какво да помагам. Искаш ли да взема нещо от това?
— Ще ни трябва всичко. Но ако смяташ, че носенето е мъжка работа, не се безпокой, ще се справя, ти можеш да си лакираш ноктите или нещо такова.
Тя извади от багажника една от камерите, метна я на рамото и взе още една.
— Добре, господин Мъжкар, казвай накъде да вървя?
— Зависи. Според теб къде е най-добре да се разположим? Ти си виждала светлините, трябва да имаш някакви идеи.
Тя кимна към магнолията, накъдето се бе запътила, когато я видя за пръв път.
— Ето там. Там ще можеш да ги видиш и ти.
Мястото беше срещу Рикърс Хил, въпреки че от мъглата хълмът не се виждаше.
— Винаги ли се появяват там?